Когато се запознах с него, беше в средата на 80-те. На поредна изложба на художествените занаяти в Орешак, Троянско.

Беше красавец, мускулест левент с мустачки. Поради невисокия си ръст и затова, че бе от Добруджа, тогава в него видях прероден Стефан Караджа. Такъв, какъвто писателят Стефан Дичев описваше Караджата в своя роман.

Гласът на Петър не беше гръмогласен, но говореше премерено, без излишни думи. Обноските си бе начерпил от живите примери на опитни хора около него и личен такъв. Като видях за първи път гайдите и кавалите, направени от него, останах радостно удивен. Защото и аз като него съм израснал сред гайдарджии, кавалджи и певици. Почувствах го като брат. Нямаше изложение, на което Петър да не вземе първата награда за изкусно направените от него гайди и кавали. Радвах се и се гордеех, че има такъв и че го познавам…

Много често сме си ходили на гости. Посрещането му в старото градче Добрич из ателиетата на занаятчиите бе незабравим празник. Петър беше с душа просторна и топла - като полята със зрелите жита на Добруджа. Не знам как е живял последните години, какъв е бил семейният му статус и кое го е накарало да се засели в Златоград. Но ако има семейство и няма приемник на занаятът му, намерете средства да изкупите непродадените му работи, най вече инструментите му, и учредете кът в музей или фондация на неговото име. Така Петър ще продължава да е полезен за града, в който е завършил земния му път и ще носи славата му...

Иван Димитров, Санта Фе, САЩ

(Бр. 19/2013 на „Златоградскивестник”)