Резултатите от предсрочните парламентарни избори, с цялата им драматична предистория и мерзостна предизборна кампания, могат да бъдат разчетени и като обобщаваща метафора за посредствеността на българското настояще.
Без хоризонти на надеждата и духовни пролуки, неозарено от ни една висока ценност.
Посредственост и на политическата класа, и на избирателите едновременно, която няма как да изведе България от икономическия и морален упадък, в който се е задънила.
Кой да спаси България?
Недоволните български граждани, които след толкова години най-сетне се осмелиха да се разбунтуват и да излязат на улицата с категорични и безапелационни искания, в онази неделя не се размърдаха да отидат до урните, за да съучастват в спасяването на България. Наслушахме се на хленчещи извинения и оправдания как няма за кого да се гласува, как всички са маскари, а изборите са предварително опорочени, предрешени, фалшифицирани и прочие. Наслушахме се и на крилатата самоунизителна фраза: „И Господ да слезе, не може да ни оправи...” Не вярвам българските граждани да са дотам оглупели, че да се отнасят към политическите си избраници като към богове, а към самите себе си - като подвластни на тези богове.
Естествено е общността ни да излъчва морално и манталитетно съответните ней управляващи: едни по-симпатични в уменията си да баламосват с популизми, други - скучни в експертните си логореи, трети - напомпани от озъбен фанатизъм, четвърти - цонкочоковци от най-различен мащаб и калибър, пети и шести - обидно интелигентни и донейде съмнителни поради тези си умения, седми - с държавнически дарби, но без необходимата комуникативна нагласа да ги реализират. Проявата на здрав разум и относително прозорлив самоанализ съответно биха могли да ни подскажат, че щом не харесваме живота си тук и сега, щом се бунтуваме по социални, етически или други причини, то съществуват множество възможности да бъдем активни в изборния ден, да посочим своите политици и сетне да не спираме да изискваме от тях да вършат работата, която им е възложена с нашите гласове. Поне в пожелателен контекст нещата изглеждат така. В конкретния случай обаче е съвсем другояче. Просто се самодоведохме до абсурд: протестите през февруари, които поискаха предсрочни избори и промяна, през май в крайна сметка просто утвърдиха политическото статукво. Поискалите оставката на ГЕРБ избраха ГЕРБ като първа политическа сила. А неприпозналите БСП като социална алтернатива посочиха БСП като възможна алтернатива.
Всеки трети анализатор, социолог или политолог разглежда блокираните опции за съставяне на работещо правителство като знак за скорошни нови избори, като "междинна спирка", "гара разпределителна" за клокочещите обществени енергии и недоволства, за още по-яростното лумпенизиране на големи групи от българската общност.
А най-голямото униние подир "пиянството на един народ" е, че в парламента не влезе нито една партия, която да загатва за представителство на интелигенцията.
Мирела Иванова
(Бр. 9/2013 на „Златоградски вестник”)