Пазителите и съхранителите на нашата родопска песен си отиват неусетно от нас, както есенните листа се  откъсват от дървото. И за да се възстанови палитрата на нашата култура и история, както листата на възраждащото се дърво, то ние, следващите поколения, трябва да полагаме усилия за запазване на националното, локалното културно-историческо наследство.

Старите хора, нашите баби и дядовци, са носителите на народната памет, култура и история и всички те формират страниците на една историческа книга. Автентична, съхранила паметта на времето, традициите и обичаите на предците ни. Книга, в чиито страници са написани тегобите и радостите на родопските българи, техните житейски уроци, вярвания, ритуали. Много от старите родопчани с желание предават на деца и внуци своите познания, свърани с фолклора, традициите и живота. А това е и наш дълг – да приемем заветните национали принадлежности, да ги съхраним в автентичната им красота и да ги предадем на идните поколения.

Тези хора говорят с усмивка и тъга за непознати нам събития, за подвизи на комити и войводи, за житейските несгоди на предците ни. Пеят песните, втъкали в тях радост и тъга, усмивки и сълзи. Един такъв родопчанин, оставил диря в моя живот, човек, който ще помня винаги, е бай Ахмед Юрчиев. Личност, която с право човек можеше да нарече живата историята на Златоград. След като напусна този свят (на 24 януари), бай Ахмед се пресели във Вечността, където ще продължава да разказва истории за отминали години и да пее „авелските песни”.

С неговата смърт Златоград изгуби не страница, а цяла глава от своята автентична история. Дълго време прекарвах в разговори с бай Ахмед, придружаван от мой приятел. Двамата с него неусетно прекарвахме часове, унесени в истории за Златоград, с интерес  и наслада слушахме песни, разказващи житейски съдби.

Бай Ахмед беше природно интелигентен човек, с широк мироглед към света и с уважение към всяка личност. Уважаваше другия, толерантен бе към различния. Това са качества на човек, възпитаван от истинността на  вярата си, съхранила се в сърцето на родопчанина. Вярата, която го е спасявала в трудни житейски моменти, която е крепила целият му живот.

От бай Ахмед можеше да научиш много. А излезли от устата на достолепна личност, какъвто беше той, думите звучат заветно. Най-голямата страст на бай Ахмед бяха песните. Той знаеше над 300 автентични наши песни – шедьоври на златоградската народна поезия. Повечето от тях за записвани от краеведи, етнолози, музиканти. Но той пееше и пееше тези песни-истории. Песни за любов и изневяра, „за балну, и за драго”.

Винаги казваше: „Песнана са пее до краян, оти ага е изпееш цала, тугаф са сеташ щу ти вика нъва песня... Пък айсе врить ги пеят в кръпо и нищо не мож им са сети, щу ище да рече нъва песня…”

С голямо желание предаваше своите фолклорни познания на всеки, който го потърсеше. Неусетно минаваха часовете в неговата стая. Беше започнал да записва в една тетрадка своите песни, за да останат за поколенията. Само като заглавия те бяха над 300, а цялостните текстове беше записал на петдесетина от тях. Свиден спомен за мен ще остане, когато за пръв път го чух да пее. Подпрян на едната си ръка, седнал достолепно за годините си на крайчеца на леглото, бай Ахмед запяваше „Гюлсюме, мое дъщерю, се лежиш деветь гудини…” Тежко, родопско, кабадалийско, докосващо душата пеене.

Бай Ахмед беше човек, учещ се от миналото, с младежки дух в настоящето. Вечна памет на бай Ахмед и всички стари родопчани! А ние сме тези, които ще продължим и съхраним предаденото от тях. Родопа ще пребъде, ще слуша каба гайдата от някой висок връх, а някой чан ще изцънка от долината, в която отекват песните на родопската душа. Песните, които бай Ахмед Юрчиев толкова много обичаше…

Емануил Пунев

(Бр. 2/2013 на „Златоградски вестник”)