В Р Македония все още има хора, които са живи свидетели на историята и имат достойнството да разкажат истината за живота в различните периоди – когато Вардарска Македония е част от Кралство Югославия, за така шумно официално прокламираната „окупация“ от България 1941-1944 г. и до днес. Македонският вестник „Дневник“ публикува писмо, подписано от Панче Арсов, пенсиониран учител. В него той разказва за асимилаторската политика, която са провеждали сърбите от 1918 г. до 1941 г. и за която казва, че сърбите би трябвало да се срамуват и до днес. Арсов обяснява и какво се е случвало в родното му място през 1941-1944 г., когато Македония се управлява от България. Разказвайки лично преживяното от него,  Арсов разбива на пух и прах твърденията за „жестоките български окупатори“.

Ето истината, разказана от първо лице:

„Вече 70 години ме измъчват, а вярвам и много мои съмишленици, как иначе да ги нарека освен лъжливи, демагогски периоди: „по време на окупацията“ или „по време (или) след освобождението“. (Официалната македонска позиция определя като окупация времето от 1941 г. до 1944 г., когато Вардарска Македония е била под българско управление). „Питам се и питам цялата македонска общественост: Дали сме били под някаква свобода от 1918 г. до 1941 г., пък дошла окупацията? Аз като жив свидетел, вярвам и много други живи вярват, а по-младите са чули и чели за тази „свобода“. С всякаква отговорност казвам, че ние във Вардарска бановина (така се нарича Вардарска Македония като административно-териториална единица в рамките на Кралство Югославия), бяхме под такива невиждани мъчения и асимилация, за които сърбите и до ден-днешен могат да се срамуват! Такава беда и сиромашия с големи данъци за държавата, най-добре го беше описал нашият мил и убит от тях Коста Рацин. Вечна му слава! Да спомена и другите асимилаторски методи: смяна на собствените и фамилните имена (иќ), смяна на имената на села и градове, като остатък и след 70 години (Глишиќ, Николиќ, Петровец и др.) А затворите препълнени – от „Лепоглава“ до най-малките! Има още много, много неща да се казват, а историята със сигурност ги е записала! Е, сега дойде окупацията! След изгубената драга и мила свобода! И на този тригодишен период съм жив свидетел. Ще говоря за родното ми място - Свети Николе. Макар че в Кралство Югославия, тоест Вардарска бановина, беше най-големият окръг в Овчеполието, имахме училище само до четвърто отделение и то с по една паралелка. 

С идването на окупатора откриха прогимназия, в която и аз като 13-годишно момче продължих да уча. В градчето имаше 20-30 германски и още толкова български войници. С населението, особено с нас младите, си общувахме, спортувахме игри и те никого дори с кутре не са ударили, а камо ли да убиват. Откриха една група „нелегални“, начело с Г. Гаврилски. След няколко дни в ареста ги освободиха. А след това те и още други, за които нито се беше чуло, нито видяло, станаха от „тила“, а по време на „освобождението“ и до ден-днешен получават пенсии за борци и имат много други привилегии. Сега, като жив свидетел, накратко да се изкажа за „най-милата“, „най-злобната“, „зверската“ убийствена епоха - „след освобождението“. Тая „свобода“, която и до ден-днешен се използва от нашия много наивен народ, не я донесоха „шумкарите“, както ни се представя, а големите световни сили. Ако не бяха силите (САЩ, Англия, СССР), още 100 години да бяха ходили по селата, нямаше да създадат държава! И с фалшиви, характерни само за тях лозунги: „Да унищожим кулаците и военните богаташи и ще живеем всички еднакво“. И до ден-днешен си служат със свойствените само за тях лъжи: „Ще режа краката на октопода“, „Ще режа лентата след една година на жп линията за София“, „Ще режа лентата на магистралата Велес-Прилеп“… И като бисер ще каже: „Ще режа ръцете на крадците“ - първо на себе си, а след това на други. Накрая да кажа и какво прочетох в печата: „нашият драг и мил Тито, който не знаел за Голи оток“, след проучване на германска агенция получава „само“ 10-то място по убийства на хора от своя народ (1 000 000 )! И След Тито – пак Тито! Тито, ние ти се кълнем“.

Апелирам към всички македонци, ако искат да видят цялата тази моя „измислица и лъжа“, да посетят Музея на македонската борба, където е показано цялото минало и трите епохи, които се постарах да представя, за да ми олекне на моята старческа душа“, заключава Арсов.

(Бр. 2/2013 на „Златоградски вестник”)