През Балканската война поетът Пейо Яворов е един от първите, поел с чета към Македония, при това веднага след сватбата си с Лора Каравелова. Една от най-силните връзки между поезия и комитство е тази между Яворов и Македония. Тя не секва през целия му живот, а според някои изследователи е белязала и края му... По време на Балканската война Яворов е в Македония за пореден път. Само три дни след сватбата си с Лора на 19 септември, с четата си той е на гара Белово на път за границата. Участва в освобождението на Банско и Разлог от турците и е първият кмет на Неврокоп, днес Гоце Делчев.

На 27 октомври заедно с войводите Христо Чернопеев, Михаил Чаков и Йонко Вапцаров превземат град Кавала. Овладяването на този 50-хиляден град и задържането му една седмица до идването на българските войски, е една от най-значимите военни операции на четите на ВМОРО по време на войната.

Яворов се завръща в София, но мисълта за Македония и безнадеждността след Балканската война, го терзаят. Затова през 1913 г. той пише на Данаил Крапчев в Солун: „..Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си нокти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете й. Писах и на Тодор Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми и аз не мога да дишам.” Участието на Яворов в революционното движение за освобождение на Македония не е епизод в живота му, а съдба, същност. С бъдещето на Македония той започва своя съзнателен живот и със спомена за Македония завършва своя жизнен път. Затова, умирайки далеч от поробена Македония, в допълнение към завещанието си ще напише: “Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечни панталони, с ботушите, и, ако не се намери каскета, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея.” Яворов умира с мисълта за Македония и чувството, че не е изпълнил своя дълг към нейното освобождение. Затова в предсмъртното си писмо пише до своя приятел Тодор Александров: „Брате Тодоре! Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук… Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица - тя е вече щастлива!”… Днес Яворов все още чака освобождението на Македония и поздрава от неговата майка мъченица - тази, за която той отдаде целия си съзнателен живот. Но в днешна Македония всичко българско се преследва, а гробовете на толкова паднали борци се поругават. Вместо паметник на Яворов, в Битоля издигнаха паметник на Тито. Днес ние можем да кажем на Яворов „Поздрав от Македония” - поздрав от тази Македония, която още помни стъпките му… Поздрав от тази Македония, в която звучат още думите му… От тази Македония, в която всяка година се прекланят пред подвига му и поднасят цветя пред паметниците му в Благоевград, Разлог, Банско, Сандански, Гоце Делчев.

 И днес ние можем само да се гордеем, че този български поет, този безстрашен син на Чирпан, участва с перо и с оръжие в ръка в борбата срещу турците и за защита на българщината в Македония...

(Бр. 21/2012 на „Златоградски вестник”)