Една книга разказва за разцвета на овцевъдството в Родопите. За днешния читател, за когото ваклото агне е само симпатичен герой от приказките или елемент от празничната трапеза, подобна тема звучи почти абсурдно. Какво толкова има за разказване, би си помислил всеки, превеждайки предполагаемото съдържание на страниците на езика на модерната скука. 

Авторът Тодор Коруев обаче не смята така и със силно документален и жив като език текст ни повежда на разходка из едно отминало време - изпълнено с непреходна стойност, с наситени преживявания, с близост между човек и природа, време белязано от любов и със здраво захванати корени.

Коруев надълго и нашироко ни повежда из голямата Родопа планина, из китните й пасбища, надзърта из домовете на овчарите, пее ни песните им, разказва им приказките, споделя наивистичните им връзки със стихиите, посвещава ни в любовите и тегобите им. Книгата е за прекъсната връзка между поколенията, а жалбата му по "славното родопско овчарство" е и жалба по една романтична изгубена България, в която трудолюбието, честта и достойнството са били темелите, над които прадедите ни са стъпвали и са надграждали живота си. Освен увлекателен текст и богат снимков материал, в книгата е поместен и любопитен речник на диалектните думи, използвани от родопските овчари. Знаете ли какво е аркич? Или каркъм… А предой? Най-вероятно не, а и няма откъде да научите значението на тези стари и излезли вече от употреба думи. Защото кой се интересува вече от "едър скопен козел, водач на стадо"?

Книгата разказва не само за възхода и упадъка на подвижното овцевъдство в Родопите и Беломорска Тракия и прочутите "тьожки кехае", но и за всичко, свързано с отглеждането на овцете - предоя, мандрата, стрижбата, ангилната кампания. В Родопа някога всичко се въртяло около овцете - планини се продавали, наемали се летни и зимни пасища, правели се кошари и мандри. Затова овчарската гега се предавала от бащи на деца, заедно с трупания многовековен опит. Овцете хранили людете, а овцевъдството подпомагало земеделието - с полезната овча тор. И другите поминъци се въртели в орбита около овчарството - абаджийството и терзийството, медникарството, кацарството, кожухарството, дюлгерството. Книгата разказва за онова време, за което Николай Хайтов казваше: "Овчар беше сладка дума, овчарлък - благородна работа. Но някога!" Описани са и битът и вярванията на овчарите, особеностите и организацията на техния труд, характерен не само в общуването с природата, но и с рисковете от това общуване. С удоволствие се четат и страниците, посветени на чановете и тюмбелеците, на овчарските празници с хора, гайди и кавали. В книгата има откъси, които ни връщат и към смутното разбойническо време, към националните борби и комитлъка, в които кехаите и овчарите са сред главните действащи лица. Приносът на автора е в осмислянето от позициите на съвременника на написаното от В. Дечов, Ст. Н. Шишков. Хр. Попконстантинов, Ан. Примовски, Н. Хайтов, К. Канев, М. Михайлова, П. Маринов, Н. Примовски, Ст. Райчевски и др., както и в оценката на отражението на овчарството във фолклора и художествената литература. Тодор Коруев и сам е търсел информатори за развитието на този вековен поминък. Разкрит е и упадъкът на родопското подвижно овцевъдство - в края на книгата авторът ни пренася в Източните Родопи - Момчилградско, Крумовградско и Ивайловградско, където след затварянето на границата с Гърция отиват да зимуват много от стадата от Средна Родопа. Пространно се разказва и за празника Хъдърлез на мюсюлманското население в района, отделил е доста място на обичаите на Дамбала и изследванията на родопчанката Мара Михайлова. Написаното носи автентичност, тъй като авторът сам е потомък на кехаи и ни представя интересна хроника на рода си. Любопитни са страниците за старите овчарски писмена, за овчарското счетоводство, за мандраджийските гозби и лакомствата от агнешко и овче месо, за овчарската метеорология.  

Книга за „тьожките кехае“ „Овньо льо вакал, каматен…”, е за загубената романтика, магията на планината, песента на звънците, сладкият живот на овчаря, обичта и благодарността към животното, което пълни дома на стопанина си – всичко това за мнозина днес звучи абсолютно непознато и дори неразбираемо. За Тодор Коруев обаче е задълбочено изследване на един загубен вече свят, което може да има претенции за новаторство и енциклопедичност. Но може и да развълнува като художествен текст, пропит с живи образи, осезателни описания и интригуващи случки.

(Бр. 21/2012 на „Златоградски вестник”)