Греховни луфтове, бели пoлета с тежки последствия за националната ни идентичност съществуват в нагодените към нечии интереси интерпретации на историята на родопския край. Може на някого да не му се иска да знае, но родопският край е крепост на българщината. Затова и сблъсъците тук са яростни и сурови. Големият неизяснен въпрос за Родопите е Балканска война през 1912 - нужна ли беше тя и кому бе нужна? На следосвобожденските ни управници (след 1877-78 г.) не е било изгодно да разплетат болезнената истина. А събитията вкратце стоят ето така:

С рейда на руските освободители след 14 януари на 1878 г. турските войски са прогонени далече зад линията на днешната ни южна граница. Реално родопският край е освободен от турско робство още през януари 1878 г. Във военната наука съществува неотменим закон - по-лесно е да победиш отколкото да задържиш победата. А за тогавашното източно румелийско правителство не е било чак толкова трудно да задържи победата в родопския край и с това да се реши още тогава кардиналният национален въпрос... 

По линията на днешната ни южна граница е установена (според правилата за водене на война) демаркационна линия, т. е. ничия земя. А тя не е била ничия, наша си е била и никой не би бил в състояние да ни я отнеме или да ни се противопостави. Още повече, че руските освободители са били в България и практически са били гарант. Какво е трябвало да направи Източнорумелийското правителство? Покойният автор на "Тъмраш" Ангел Вълчев го казва просто, ясно и осъдително: "Трябвало някой да постави гранични знаци и гранична стража." Както виждате,

свободата ни е поднесена

на тепсия, но ние

не сме я поискали,

ние просто не сме се постарали да си я опазим. А за Турция какъв по-голям шанс да развие обратен боен успех и така да си възвърне част от империята. Тя овладява Родопите до линията Рожен-Доспат, с прекъсване по долината на р. Въча. Така целият родопски край отново попада под турско още с полъха на свободата. Населението по долината на Въча, вкл. на юг от с. Тъмраш, до землищата на селата от приграничната полоса - Мугла - Кестен - Водни пад - Кожаре, обаче не мисли като нашите тогавашни източно-румелийски управници. Разочаровани и силно ненавиждащи петвековния си поробител, за първи път в историята на България хората там основават своя република. За първи път в историята на следосвобожденска България на практика се реализира идеята на Апостола на свободата Васил Левски за народогласието и народното вишегласие, независимо от религиозната и национална принадлежност. Тази независимост, отвоювана от населението (и християни и мохамедани) се нарича Тъмрашка република, Тъмрашки клин. Голямото национално предателство е буквалното изтъргуване на родопския край срещу короната на княз Александър Батенберг. Как става това? Под натиска на представителите на Англия, Русия, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия и Турция, и с тяхното пряко участие се подписва Топханенският протокол, с който според чл.2 от Акта за спогодба на работите на Източна Румелия (подписан от гореспоменатите участници на 5 април 1886 г.), мюсюлманските села от Родопския край и кърджалийския кантон се предават на Турция. На 11 април 1886 г. с Указ № 2 княз Александър Батенберг фактически еднолично ратифицира подписаното съглашение, без да пита населението дали е съгласно или не. Самото доброволно съгласие на княза "да се приеме чл. 11, както го предлага Турция",

предава мюсюлманските

села на Турция срещу

короната си

Преди обявяването на Съединението съзаклятниците му предвиждат вътрешни и международни политически и военни усложнения. С Турция не се отива на споразумение, поради простата причина, че евентуалното обединение на разпокъсана България едва ли ще е в неин интерес. Предвижда се и вътрешната военна опасност, която би дошла от Тъмрашкия клин, който буквално с острието си се е забил в сърцето на бъдеща обединена България. Тъмрашката република с неоснователно предубеждение се е считала за пета република на Турция. Но предубежденията са продукт на опасения, неправилни интерпретации и на какво ли не още. Важни са делата и в делата - лоялността. Между шефа на републиката Ахмед ага Тъмрашлията и Захари Стоянов се провеждат дипломатически срещи и уговорки на четири очи. Какво са си говорили никой не може да каже, но са стигнали до изключително важното споразумение по два пункта. Първо, Захари Стоянов приема предложението на Тъмрашлията засега поне Тъмрашката република да не се присъединява към бъдеща обединена България. Според мен вероятно не са изживени болките и разочарованията след Освобождението. Просто тъмрашци са виждали партизанщината на Източнорумелийското правителство, нечистоплътността му в преследване на чисто користни интереси и цели. Второто споразумение е съдбовно за Съединението. Ахмед ага Тъмрашки заявява категорично и безусловно, че не ще противодейства с военна сила на Съединението. И тук му е мястото с риторични въпроси да отговорим на предубедените. Ако все пак Тъмрашката република бе пета република на Турция, не би ли я използвала като военна сила срещу действията на Съединението? Би ли било възможно Съединението, ако Тъмрашката република отвореше война на това съединение или в общия смисъл на думата - на България? Тогава защо да не дадем нужния принос на Тъмрашката република и в частност на Ахмед Ага Тъмрашки, за лоялното им поведение? Защо се пренебрегва този факт? Цели тридесет и четири години, поради политическа недалновидност, поради национални предателства и вмешателство на великите сили във вътрешните ни работиу, родопският край е под турско робство. Цели 34 години след Освобождението голяма част от родопския край е бил в застой, а в него шетала емиграционната турска външна политика. И кой е виновен за това. Населението ли? И когато във вътрешността на страната ни управляващите национални предатели и лумпени икономически се задушават, изведнъж се сещат за тънещата в робство Родопа планина, а заедно с това апетитно поглеждат зад границата. Манипулирайки с патриотизма и родолюбието на населението във вътрешността на страната, издигайки за знамена кланетата в Батак и Перущица, през октомври на 1912 г., ведно Гърция, Сърбия и Черна гора, под прикритието на идеята за освобождението на поробените братя в Родопския край, тръгват на свещена война.

Балканската война

се превръща в

исторически абсурд

Изтъргуван на цената на една княжеска корона, родопският край сега трябва да си се върне. Да се върне продаденото - това не е ли дипломатически прецедент? В края на краищата Балканската война за населението на Родопите е една трагедия. Тя е свързана с грабежи, палежи, изнасилвания, с бежански проблем. Безогледно и масово се е воювало срещу реално мирно население, унищожавал се е поминъкът на хората. С Балканската война приграничната полоса е почти обезлюдена. Ефектът е разорение на родопския край, обезлюдяване и разорана почва за трайно настаняване на емиграционната турска външна политика. Кой е виновен за това? В никакъв случай населението. Защо все пак никой не желае да разкодира истината? А разкодирането на истината е разкаяние. Разкаянието - мостове между хората и изгонване на чуждоземни религии и интереси. На нас, родопчани, не ни бе нужна Балканска война. Преди това не бе ни нужна и Тъмрашка република. На нас ни бе нужна през януари 1878 година далновидността на източнорумелийското правителство. Не ни бе нужно и тщеславието на княз Батенберг, продал ни за короната си. Но тогава, както и сега, националната ни история е запаметила предатели и ренегати. Едни са се продавали и са ни продавали за шепа пилаф, а днешните ни продават срещу зелени езици. Плащали са дедите ни, плащаме и ние с трагичната си житейска несъстоятелност. Промиха ни мозъците, превърнаха ни в роботи, в сурови и студени роботи без мисъл, без чувство за човешка чест и достойнство. Политически и физически хомосексуалисти мародерстват с нас. И е трагично, че ни е все едно. Това ли бяха дедите ни? Това ли трябва да бъдем ние? В това ли е нашата същност.

Паметта на дедите ни напира изпод пепелта на манипулирана забрава. България днес е на колене. През робски епохи тя не е падала на колене, защото е имала синове и дъщери, защото е имала мъже, защото е имала моми и невести войводи и знаменоски. Защото е имала баби, които в "миндиле са носили патроне".

Никола Чуралски

(Бр. 19/2012 на „Златоградски вестник”)