"Каква канализация за обратни води, това за нас е мечта, ние нямаме водопроводи за  питейна още", казват в златоградското село Кушла. От пет години в края на мандата на общинския кмет край селцето има направена сонда, а от три години чрез новия управник им докарали помпа. Водата обаче  така и не отива до мивките в къщите им. "Всеки се оправя както може, един е опънал маркуч от извор, друг носи в кофи от герана, трети чака най-после да текнат чешмите от сондата", казва 49-годишния Митко Кочанов.  

В селцето, запокитено до границата с Гърция, никой и не може да си мисли за канали за обратни води. "Караме я с тоалетни на двора и с ями, водата от чешмите и баните също тече по дворовете", обяснява Камен Асенов. "И лекар нямаме, пък съм болен от астма", казва Асенов. Лекарите не искали да ходят в Кушла, защото постоянно живеещите са към 60-70 души, а и защото пътят е черен. Асфалта свършва в село Горски Извор, което е към Кърджалийска област. Нагоре към Кушла 5-6 километра от пътя е ту по чакъл, ту направо по пръстта. Някъде по средата му има излят асфалт, но пред порутена сграда, която е била на Гранични войски. Асфалт е положен и на малко площадче в центъра на селото, но по него се стичат отпадни води от обори и от външните тоалетни.

До 1990, за да стъпи външен човек в селото, е трябвало да има открит лист от МВР, тъй като е последна гранична зона. То е най-отдалеченото село от Златоград, на около 40 км. Преди години кметството е поискало сградата да се ползва от населението, военните не я дали и сега се руши. Селото е сравнително ново. Възникнало е през 20-те години на ХХ век. Тогава, след прокарването на новата гръцко-българска граница, част от имотите на населението на голямото и старо село Угурли, Ксантийско, остават в българска територия и това население, смятайки новата граница за временна, се преселва на територията на имотите си и създава ново селище. В непосредствена близост е до границата с Гърция, на едно плато с хубави обработваеми площи, които местните жители наричат Добруджата. Плодородната им земя е на метри от браздата. Всяка пролет жителите на Кушла правят около пет километра плет от дървени пръти и клони по границата, за да пазят реколтата си от гръцките животни. Плетовете обаче издържат няколко месеца, защото гният и животните ги чупят. Оградите се правят на доброволни начала, всяка къща трябва да дава по един представител и се падат по около 300 метра на семейство. Конете обаче ги прескачат и пак им тъпчат реколтата.

"Гониха ни като империалисти навремето заради тази пуста граница. Сега пак си имаме проблеми, ако ни хванат в Гръцко, ни глобяват. По-голямата част от хората в Кушла са с присъди, като нарушители на границата, а ние просто ходим я да свръщаме говедата, я неволно сме влезли в чужда територия", обяснява Саид Дайов.

Бай Саид, заради напредналите години, често има нужда от лекар. "Трудно се предвижваме до Златоград. Рейс има, ама е три пъти в седмицата, а болежките не питат кога има рейс. Вече в селото няма млади, да ги помолиш и с кола да те закарат в града, няма как", казва той.

В Кушла в хор припомнят как м. г. пенсионираният учител Пламен Алчев се споминал докато дойде линейката. Всъщност в Кушла няма лекар още от падането на комунизма. През годините било по-лесно, по-често се вясвали лекари, сега никой не ходил. Всички кушленци са записани към практиките на джипитата в Златоград.

"Някои не знаят дори кой им е личния лекар, просто защото е трудна работа да идеш до него. Зъболекарят е направо лукс", отбелязва Митко Кочанов. Със своите 49-години минава за един от най-младите в селото. Зъби вече няма, защото от 8 години е безработен и не може да си го позволи. Сега работел по програма за временна заетост, но срокът й е една година. Преди изборите им обещавали, че ще направят така, че джипитата от Златоград да се редуват с посещение в селото поне седмично веднъж. Но се оказало само предизборна пушилка.

"Трудно е. Съпругата ми получи удар и от година и четири месеца е в Златоград. Повечето време е в болницата. Краката й са неподвижни, добре че децата са там, та я наглеждат, аз трудно мога да ида", жалва се и Любен Синапов. Той е отгледал две дъщери и двама синове, но никой не е останал в Кушла. "Сега съм сам, не ми трябват на мене градове, последен да остана, тук ще е краят ми", казва тъжно бай Любен, който се опитва сам да товари магарето си с оборска тор.  

"Село Кушла го гътнаха още през комунизма със закриването на училището. Закрито е през 1984 година, а е имало 100 деца", казва учителят Александър Раденков. Оттогава хората започнали да се пренасят да живеят по градовете.

"Меся си хляб на ръка, защото карат през три дни, мухлясва докато дойде новия", негодува и Севдалина Асенова. Понеже съпругът й Камен се поразболял, тя върши и мъжката работа. Товари тор към нивите, а обратно се връща с товар от шума, която постила на животните, и с вързани на вързоп зелени клони, за да ги храни.

 Че времето в Кушла е спряло говори и факта, че само тук се е запазил автохтонният вид родопско късорого говедо. То е дребно, почти като коза и смешен нисък надой. Години наред кушленци са били подигравани, че отглеждат грознави и икономически неефективни животни. Местната порода не иска почти никакви грижи - пуска се сутрин и се връща сама вкъщи дори когато има сняг. Но за сметка на това дава едва по шест литра мляко дневно. Въпреки това, местните се принуждават понякога да го изхвърлят, защото няма кой да го изкупува, заради черния път до селото.

Валентин Хаджиев

(Бр. 17/2012 на „Златоградски вестник”)