+ Страници от историята пред 100-годишнината от освобождението на Златоград през 1912 г.  

В един от броевете на в. Родопа”, издаван от  Христо Караманджуков, се съобщава и за публикуваните в “Пашмаклийски окръжен вестник” статии на агронома Иван Горанов - “За бубарството в Даръдере и околията”, и ”За домашните градини и цветята”, които се препоръчват за прочит от читателите на в. “Родопа”. В същия брой четем: “Даръдерското читалище “Просвета” благодари на цялото гражданство и чиновничество от града за масовото посещение на вечеринката, дадена в полза на същото, на 27. ХІ. 1926 г., на която била представена драмата “Хъшове” от Ив. Вазов. Също благодари и на всички лица, взели участие в самата драма. Ако даваме тоя кратък отзив, правим това, защото знаем, че подобни инициативи се развиват при трудни условия и защото случая показва голяма ревност на младежта да съдействува на подобни начинания за топлина и светлина в отдалечените краища на нашето отечество.” 

Дописката продължава със съобщение за разиграване от същото читалище на парична лотария за 400 000 лв., разрешена от Министерството на търговията, за събиране на средства за постройка на читалищна сграда с театрален салон в гр. Даръдере. Както се вижда в. “Родопа” свидетелства за активната театрална дейност в Златоград, където в рамките само на м. ноември 1926 г. са поставени от два любителски театрални състава две забележителни пиеси, които впрочем се играят и до днес на сцената на нашите най-престижни театри.През 1927 г. в бр. 3 се съобщава и за основаването по инициатива на д-р П(етър) Нечаев (околийски ветиринарен лекар – украинец, руски белоемигрант – В. П.), на “черковен певчески хор, ръководен от него и със съдействието на младия и енергичен свещеник Д(имитър) Бекриев. Не се съмняваме, че учителството и чиновничеството в града ще подкрепи с участието си тази хубава инициатива.” След като П. Нечаев напуска Златоград и заминава за Френско Конго, а след години, като професор - за Коста Рика, черковният хор продължава да съществува, за което вестникът пак съобщава: “В Даръдере е образуван от 16 души смесен църковен хор под диригентството на г. Сп(иридон)/Спиро Ат(анасов) Розов. За пръв път хорът е пял на 6 м. м. (6 януари, Коледа – В. П.) Изпълнението е било отлично.”

В бр. 8 от същата 1930 г. е публикувана снимка на смесения църковен хор. Трябва да се отбележи, че този хор не е преставал да участва в църковните служби и през всичките изминали 85 години. Със своите църковни песнопения той продължава да буди възхищение и днес. Ето как Христо Караманджуков с публикуваните дописки и материали във вестника поощрява и окуражава хората, и особено младите, да милеят и работят за културното и стопанско издигане на своя роден край. Още в първия брой от 1931 г. се съобщава, че са поставени основите за постройка на нова училищна сграда. По този случай Караманджуков, познавайки добре изискванията за изпълнение на строителството, препоръчва на ръководителите на строежа да направят всичко необходимо, за да спазват точно условията за постройката и да не правят никакви отклонения или прибавки към плана на сградата, за да не закъсат отговорните лица и да не се попречи по този начин за довършването на сградата.В бр. 10 от 1931 г. се съобщава, че д-р Асен Шопов (по-късно професор – В. П.) е завършил с отличие медицина и е назначен за общински лекар в Златоград. Отбелязва се, че д-р Шопов е със силно развито обществено чувство и ще бъде особено полезен в културните и просветните начинания. Избран е и за председател на читалището. В бр. 8 от 1933 г. се съобщава за публикуваното от младия лекар в сп. “Български хигиенен преглед” “научно медицинско изследване “Пелаграта в Даръдерско”.

Във в. “Родопа” се дават подробности и за провежданите в Златоград и околията педагогически конференции с темите на докладите и имената на докладчиците.Вестникът бие тревога и за изхранването на населението в Родопите. В бр. 10 от 1 октомври 1932 г. пише: “Още отсега (в началото на есента – В. П.) населението гладува. Продължителната суша през лятото унищожи посевите: царевицата, фасула, картофите, тютюна, па даже и сеното за добитъка. Като е така, налага се и на Правителството, и на Министерството на вътрешните работи, и на общините да се заемат овреме за запасяване на общините с храни, които ще се наложи да се раздават и безплатно, поради, от друга страна, голямата немотия.”Особено внимание е отделено за 1934 година, която е юбилейна за златоградчани. Тогава се навършват 100 години от построяването на Старата черква “Успение на Пресвета Богородица”, с която те заслужено се гордеят. По този случай е организирано построяването на голяма читалищна сграда с театрален салон. В. “Родопа” е съпричастен със златоградчани. Още в бр. 3 от 1934 г. се съобщава, че даръдерци се приготовляват да празнуват 100-годишнината от постройката на тяхната Стара църква, а в бр. 2 на следващата 1935 г. е публикувана обширната статия “Усилията на Златоградци (даръдерци). В чест на празненствата им.” В статията вече се появява името Златоград, защото от 14 август 1934 г. Даръдере е преименувано на Златоград и даръдерци вече стават златоградци /златоградчани. В тази връзка са публикувани и две снимки от града. В тази статия Караманджуков съобщава как са протекли тържествата на 12 и 13 януари 1935 г. в чест на освещаването на новоизграденото читалище и стогодишнината от постройката на Старата църква “Св. Богородица”. Още в началото той пише: “Златоград е забележително наше гранично селище в Родопа.” Отново следват сведения че височините Боево и Печинско са преизпълнени с цинко-оловно-сребърни руди, разработвани от дружествата “Родопски метал” и “Пирин”, че през 1926 г. градът е броял 3286 жители българско население, от които около 700 души българи християни. “Допреди Ньойския договор златоградчани се радваха на завидно благосъстояние, защото своя труд и своята предприемчивост, като абаджии, шивачи и работници, широко прилагаха в Беломорските градове. Сега границата е на 5 км от града. Единственият поминък е тютюнопроизводството, за което няма достатъчно земя за работа. Та затова преживяването е тежко, трудно и мъчително. Въпреки това, златоградчани никога не са отпадали в своя дух и в своето творчество. Преди няколко години те завършиха със собствени средства грамадна и монументална училищна сграда. Сега, само в продължение на една година, издигнаха великолепен читалищен дом за около 800 000 лв., който на 12 и 13 м. м. осветиха. Това свидетелствува за тяхното родолюбие и за тяхната удивителна предприемчивост.” Отбелязано е, че освен приветствените слова в църквата, в читалището и на тържествения обяд, вечерта е била представена пиесата “Хъшове” на Ив. Вазов, придружена с песни от местния хор. Тържествата преминали всред всеобщо въодушевление и възхищение. Накрая авторът отправя апел към държавата решително да подкрепи съществуващите, бликащи с енергия и светлина, но оскъдни откъм средства и възможности български центрове по границата от Ортакьой (дн. Ивайловград) до Неврокоп (дн. Гоце Делчев), каквото голямо внимание заслужава и Златоград.

В тази връзка Караманджуков намира за необходимо да каже нещо повече за основаването на читалището и за културно-просветния живот 25 години преди това, в турско време. За тази цел той използва спомените, написани от брат му Димитър Иванов Караманджуков, който от 1909 до 1912 г. е бил учител в Златоград. През 1910 г. той е направил подробен поименен списък на българите християни по семейства и лица, възраст и грамотност. От изпратената му тетрадка, която Христо Караманджуков с основание нарича историческа, се вижда, че цялото българско християнско население броило 154 семейства, или всичко 583 души, от които 291 мъже и 292 жени. Общо грамотни мъже и жени 401 души и неграмотни 182 души. Описана е и дейността на учителя Димитър Караманджуков, по чиято инициатива е учреден Матичен съвет, клон на “Българска матица” в Цариград, начело с професор, по-късно академик, Александър Теодоров – Балан. Изброени са и членовете на Съвета с председател Благой Тенекеджиев, секретар-библиотекар Димитър Караманджуков, касиер Костадин К. Пачилов и др. “Деятелността на съвета била много усърдна. Делото се подкрепяло от всички, без разлика на възраст и пол. В късо време, както библиотеката, така и читалището, които се помещавали в училището, са били обзаведени откъм книги и покъщнина, закупени за 36 турски лири...”

В бр. 4 от 1936 г. е публикувана голяма статия за починалия на 12 март с. г. в Пловдив виден родопски деец Никола Георгиев Хекимов. Като проследява жизнения му път, Караманджуков отбелязва, че тъй като изгубили баща си отрано, Никола още малък тръгнал да учи шивашкия занаят в Ксанти, а след това и в Правища, Драмско. След като се отдава на самостоятелна работа, Никола Хекимов спечелва голямо състояние и заедно с братята си образуват голямата фирма „Братя Хекимови”. Със своите природни дарби и самообразование той достига до степен да е един от най-съзнателните българи в Ксанти и родния му град Златоград. Още към 1890 г. живеещите в Ксанти българи започнали тайно и предпазливо да събират пари и да работят за построяването на църква или поне параклис в Ксанти. Начело стоял Никола Хекимов, който заедно с други родолюбиви българи като Киряк Кудев от Габрово, Ксантийско, Коста Кълвача от с. Еникьой, Ксантийско, Костадин Марков от Златоград и др., тикали работата напред до благополучното завършване и приспособяване на закупената сграда за параклис “Св. Иван Рилски”. Поради своите търговски връзки и родолюбива дейност, Никола Хекимов е бил много известна личност в цялата Родопска област, в Западна Тракия и Източна Македония. Вземал е участие и в революционните работи, защото, както пише Хр. Караманджуков: “Неговата душа тръпнеше от едно единствено желание - да види родината си свободна и обединена с майката Отечество. Дочака и той, както и всички българи този важен момент от 1913 до 1920 г., но и преживя отново покрусата на тежката съдба, която отново откъсна Западна Тракия от земите на България.” Хр. Караманджуков публикува тези и други сведения за своя дългогодишен приятел и съратник Никола Г. Хекимов и в “Тракийски сборник”, кн. 3/1932 г., още докато той е жив. В статията, освен другото, се отбелязва: “Той е виден деец и член на първата българска община в Ксанти, която, макар и непризната от властите, извърши всичко за построяване на църквата и за назначение на свещеник и архиерейски наместник. Почти цялата архива във връзка с тия действия е запазена у него и той бе така любезен да я остави на наше разположение, за да снемим преписи, които използваме и печатим в края на настоящата ни статия.” Особено е важно да се отбележи, че Хр. Караманджуков открива във в. “Родопа” рубрика “Колона на българите мохамедани”. В нея намират място и материали за българите мохамедани от Златоград и околията. Впрочем във вестника, години преди това са публикувани и материали за родствените връзки между българи християни и мохамедани в Родопите.През 1939 г. в бр. 5, на първа страница на вестника е отпечатана статията “Възрожденството в Златоград”. В нея се съобщава, че при тютюневата кооперация в града е образувано група от младите българи-мохамедани, която на 11 март е изнесла в читалищния салон първата българска мохамеданска вечеринка. Закичени с националния трицвет младите българи-мохамедани открили вечеринката с националния химн. Била представена пиесата “Съдът на агите” от Петър Маринов, а след нея последвала българомохамеданска седянка с народни песни, която направила много силно впечатление. Поздравително слово, чиито текс е публикуван в дописката, произнесъл Исеин Алемков. Накрая, по време на веселата част се играли народни хора и се пели народни песни. Приходът от продадените билети бил в полза на читалището. И за да приключа, ще отбележа, че във вестника, под надслов “Основано дружество “Родина” се съобщава, че на 4 юни 1939 г. в читалищния салон в Златоград се е състояло учредително събрание на което е образувано българо-мохамеданско дружество “Родина”, като е приет същият устав, какго на дружеството в Смолян. Съобщени са и имената на лицата, избрани в ръководството: председател Али Бекриев, подпредседател Исеин Алемков, секретар-касиер Хасан Караметков, съветници: Махмуд Бояджиев и Георги К. Пачилов, подгласници: Раиф Азибегов, Ахмед Кармов, Исеин Бояджиев. 

Така Христо Караманджуков, като отразява правдиво и добронамерено живота в Златоград и околията години наред, не само допринася за тяхното развитие, но и вдъхва сили и поощрява златоградчани да работят по-упорито и всеотдайно за културния и стопански напредък на Златоград и Родопите.

Величко Пачилов

(Бр. 17/2012 на „Златоградски вестник”)