В поредната книжка на Антология „Златоград” представяме стиховете на българския актьор, родом от Златоград, Михаил Илийков. Онези, които познават автора, вероятно са запознати с неговата предишна книжка под заглавие „Мълчалив товар”. Издадена като жест на неговите приятели, до които той някога с писмата си до тях е изпращал и опитите си в мерена реч, категорично без замисъл за публикуване, тя не можеше да има и претенции за онова художествено послание, присъщо на словото като осъзнато творчество, „затворено” между кориците на книжно тяло, предназначено за споделяне с широка читателска аудитория. Защото бе книга, представяща повече жизнения път на Илийков като актьор. И това е естествено – именно негови колеги артисти бяха в основата на издателския жест тогава.Смело мога да твърдя, че сега случаят е друг. Представяната тук книга съдържа само част от стиховете в предишната, при това основно „пипнати”, тъй като вече не отиват за домашно четене от дадено приятелско семейство. Но обединени със съвсем нови стихотворения на автора – „семейството”, за което тя е предназначена, вече е огромната „фамилия” на една взискателна българска интелигенция, достатъчно обръгнала през последните години на множество издадени книжни „факти” от развихрилото се българско книгоиздаване. И вследствие на това – достатъчно подозрителна към периодично появяващите се нови имена върху все по-блестящи и гланцирано-лъскави корици.

Мисля, че точно отговорността, с която Мишо подхожда вече не само към създаването на новите си стихотворения, но и към преработването на някои от старите си неща, заслужава поздравления. Защото това е отговорността на осъзнатия автор, търсещ и споделящ вълнения и идеи пред читателя, но и, ако щете – отговорност пред словото като такова. А това вече като самочувствие е нещо качествено различно от настройката на пишещия „писма до приятеля”…

И след като вече говорим за стихове, които са „станали”, нека кажем накратко и какво представят те, без да изпадаме, разбира се, в досадно анализаторстване.

Това, което на мен ми допада, е заложено точно в заглавието – Мишо ни говори за „извървяното”, т. е. преживяното от него самия дотук. Разбира се – в чисто духовен смисъл. Но без значение, че това е заглавие на едно от стихотворенията му, защото то може да бъде отнесено за всяко от останалите. Което пък доказва единността на звученето им като духовно послание, а оттук и хармоничното звучене на цялата книга – ето размислите, които ме занимават, това са впечатленията, които съм натрупал, ни казва Мишо. Макар те да са много лични (или може би точно поради това), дано те да се докоснат до вас…

Независимо дали става въпрос за родната планина, която някак сме изгубили („Напуснатите Родопи”), или за „златоградската земя”, която винаги ни очаква,  („Сантиментално към бат Вели”), а защо не и за птиците на младостта ни, които завинаги са си отишли от нас („Печално стихотворение”), и още други – всичко това са моите „печални вопли” на духа ми, моите изстрадвания и сърдечни изповеди, казва Мишо с всяко стихотворение. Преди да тръгне към поредното пътуване, за да проветри душата си и ако може – да намери успокоение от пропуснатата през годините обич.

Ето затова поех отговорността да представя тези стихове – защото ги приемам като „пръстов” отпечатък на близък до мен човек, докоснал се до схващането ми за творчеството като строго лично отражение на духа на всеки автор върху снагата на „неговото” време, което за кратко му е отредено да изживее, да бъде на тази земя.

Ще кажа и това, че съзнателно досега не споменах кратките „сантиментални етюди”, включени в книжката – те са по свой начин продължението на стиховете преди тях, със същите впечатлителност и наблюдателност за онова около нас, което някак „дочуваме” или „довиждаме” отнякъде, за да го приемем и преосмислим в неговия морален аспект.

Дописвам тези редове и си признавам, че ми е драго, когато след скромната книжка със стихове от моя милост, с която започна настоящата библиотека, след „народния” епос, който ни представи Величко Пачилов, а след това и прекрасните златоградски разкази на големия Станислав Сивриев, сега още един златоградчанин се вписва в страниците на българската духовност чрез протегнатата ръка на своите съграждани…

А най-хубавото ще е, ако последват още заглавия!    

Ефим Ушев

 

(Бр. 17/2012 на „Златоградски вестник”)