Едва ли има някой, който сега да ни каже дали някога в старата Азабегова къща в Табахната в Златоград са живели люде, които са чували за Рембранд. Или пък някой от Табахната е виждал някъде и някога картината „Урок по анатомия”.От неизвестно време и по неизвестни причини къщата беше изоставена и запусната. Малкото дворче беше разградено, в нея се влизаше и излизаше откъдето си поиска човек или пък животно, та се беше превърнала в странно, загадъчно, а нощем - и в страховито обиталище.На  приземния етаж се трупаха разни вехтории, прашасали и паяжосани дървени или железни предмети и инвентар от кой знае кои времена. В останалите без врати и прозорци стаички струпваха сено. В него се „щенеха” кучета и котки, диви пчели гнездяха по дупките в разкъртените дувари, малките мусандрички бяха пълни с мишки и плъхове, а сигурно и с най-различни видове смоци и змии...

Нагоре по дървените стълбици и към опушени греди, които потъваха в неразгадаем и вечен мрак, протопуркваха копитата на таласъми и караконжоли. Душите на измрелите също бяха там...

В старата Азабегова къща се сбирахме всички дечища на Табахната. Поради близостта на границата, игрите бяха предимно с военна тематика, но имаше и „културна” програма. Като тази игра на театър, която се казваше „Операцията”, и която толкова много приличаше на Рембрандовия „Урок по анатомия”.

Тя винаги протичаше в едно и също действие...

Сеню Пърдилов лягаше по гръб върху сеното. Скупчвахме се веднага около него. Някой дигаше нагоре ризата му и обелваше едрия му тумбак. Неправилно вързания му пъп, кой знае от чия бабина нескопосност, щръкваше пет-шест сантиметра нагоре, като шийката на надуто балонче. Целият Сеню заприличваше на балонче в сеното – бяло, нежно и пухкаво, с привързана и щръкнала нагоре шийка... После Петьо Аличкин изваждаше монета или някакво копче и бавно, внимателно и ритуално натискаше с него пъпът на Сеня, докато се прибере той в глъбината на корема му. Всички притаявахме дъх, докато изчаквахме нещастната Сенюва издутина също така, както беше вкарана, бавно, величествено и тържествено да се заиздига нагоре...

После се разтъркалвахме из сеното, пощурели от див смях и детски възторг, малко след като чуехме единствената реплика в това неподражаемо и неописуемо театрално действо. Тя винаги се произнасяше от едно малко момченце. Може би най-малкото по онова време в махалата. Тогава то беше във време, когато израстваше временните си говорни дефекти – нали децата известно време казват „д” вместо „г” и „т” вместо „к”...

Това момченце винаги казваше тази реплика като за първи път. А толкова много пъти бяхме „оперирали” Сеня Пърдилов...

- В-ъ-ъ-ъ-й, татво долемо турище...

После видях много игри, много картини, много „операции” и много уроци по анатомия. И много реплики... Хайде, артик, ако не ти е писнало от тази дивотия опитай пак – много е просто – вместо „г” – „д”, вместо „к” – „т” ... „В-ъ-ъ-ъ-й, татво долемо турище...”

За да ти отвърна и аз на свой ред: „Чао, турище!... Сбогом, кеакре!...”

После да налеем чашите. И да видим каква ще да е тази работа – живели ли са в Азабеговата къща люде, които са чували за Рембранд...

Михаил Илийков

(Из книгата „Дотук извървяно”,

изд. „Славена, 2012, ред. Е. Ушев)

 

Бр. 17/2012 на „Златоградски вестник”