Уважаеми господа! Искам да споделя с вас следната история.

Баба ми Мария произхожда от Марковия род. Това, което ще кажа тук, е неин разказ, която тя помни от баба си, а тя пък от своята баба и е история от преди повече от 300 години.

Било е през лятото, когато някой чукал на вратата на къщата на бай Марко в тогавашното Деридере. Бил един турчин, чийто кон се къпел в пот, а от устата му капела пяна.

„Марко чорбаджи, с теб сме търгували, хаир съм видял от теб, бягайте оттук бърже, че отдолу иде много башибозук с молли и пак ще ви сменят вярата”.

Като казала това, турчинът обърнал коня си и тръгнал по коритото на реката, щото ако разберат, че е идвал, „на кол ще го набият”.

Викнал родата си бай Марко, пратил хабер и на други в градчето да бягат да се спасяват. Майка му тогава била над 90-годишна и отказала да тръгне, за да не им пречи по пътя. Така тя останала и когато не след дълго в къщата дошли бошибозуци, не я закачали заради възрастта й. По-късно чула писъци и човешки стонове от не моглите да избягат хора, всички събрани до моста, който сега е зад общината и смятат да го събарят. Тези, които не искали да си сменят вярата, веднага били посичани и хвърляни в реката, а който приемал, минавал моста от другата му страна. И се случвало баща да приеме, сина – не, дъщеря да приеме, майка й – не. Преминалите моста жени трябвало да отидат при една купчина пепел, на който бил поставен кръст и били длъжни да го заплюят и да кажат, че Аллах е велик. Забулвали ги в черни фереджета, а на мъжете им слагали чалми и минавали от другата страна под моста, където били обрязвани…

Когато след време бай Марко се върнал с родата си в града, майка му разказала тази трагедия с пресъхнали от плачене очи. Мястото, където са посичани хората, дълго време се е наричало „Погробие”, останало по-късно като „Гробето”. Това е теренът на сегашния римски мост и бившата баня, както и къщите около тях.

Така съм го чул от баба ми, така го разказвам. Затова не трябваше да пипат моста, а да съобразят строителството с него и да поставят табела за тези събития. Един народ забрави ли си историята и обичаите, забрави ли си езика – обречен е на изчезване.

Стоян Бозов

(Бр. 14/2012 на „Златоградски вестник”)