+ Златоградските книги – лавица на отличника

  

Първата книга за 2012 г., в която златоградското присъствие е твърде ярко, е едно твърде луксозно издание, проличаващо си и от цената – 24 лв.

Това е сборник с истории за български майстори в сферата на традиционните занаяти, излизащо с мощната подкрепа на водещи банки и фондации под заглавие „Разказвачи на истории”, чийто автор е Елеонора Гаджева. Както сама казва, работи по нея повече от две години, след като е пропътувала 13 560 км от територията на България, провела е 112 интервюта в 37 населени места, а спътникът й – фотографът Светослав Куцаров, е направил над 3700 снимки. В този сборник три от посочените интервюта са със златоградски майстори от дюкяните на Стария град – с резбаря Петър Лазаров („Дом за лястовици”), с терзийката Здравка Чолакова („Дреха, ушита по сянката”) и с гайтанджията Стефан Аршинев („12 нишки традиция”).

В този брой предлагаме третия очерк за наш майстор в книгата – този за резбаря Петър Лазаров. ЗВ

 

  … 

 

Гласът на джура гайдата се възнесе над старите, натежали от спомени покриви. Обгърна позаспалото градче и прехвърли планината. Промуши се сред достолепните борове и потъна в търсене на минало. Песента й е писклива и насечена, напомняща плача на млада девойка.

„Два занаята имам – единият се вижда, другият се чува” – така започва историята си Петър Лазаров. Изкусен майстор в дърворезбата, дървоструговането и изработването на музикални инструменти. Докато работел над струга, все мислел как да затвори кръга от красота, да завърти всичко около себе си, да му се радват и хората. Сега е доволен, защото нищо не му липсва. Спокоен сред своите си неща, майсторът обърна поглед към резбованите предмети и продължи - повече на себе си, отколкото на мен.

„Много се пилях в този живот. Знам го, а и всяка вечер си правя ревизия. Преди да заспя, затварям очи и си мисля как е минало времето. Иска ми се да не изпускам деня, да си припомня как съм говорил, с кого съм се срещнал, какво съм обещал, подреждам си нещата за следващия ден. Някои не се случват, други по-добре от очакваното, но това ми дава възможност да не се разсейвам с излишни работи, да следвам нишката, а тя здраво ме е свързала със занаята. Нямам работно време, не дължа на никого срокове. Работя, докато вървя, рисувам, докато сънувам, пея, сигурно е навик от безкрайните ми митарства и работата в различни етнографски комплекси. Слял съм се с това, което съм избрал и така ще бъде. Най-дълго работих в Добрич – там заедно с други майстори в далечната 1978 създадохме етнографски комплекс. Да има място, където да се съберем, да работим, а и да показваме занаята на другите. Дните ми бяха заети с посрещане на гости, с разговори с туристи, с будни хора, милеещи за занаята. Оттогава ми остана навикът да работя нощем.”

 

 Толкова да обичаш занаята, че да не се свидиш да го подаряваш… 

 

някога в района на Златоград била характерна плоската овчарска дърворезба. Докато наглеждали стадата си, овчарите дялали геги, хурки, лъжици, съдове – да минава времето, а и за къщата да има нещо. Днес в резбарската работилница майсторът рисува, изработва дърворезбени съдове и музикални инструменти. Защото един предмет освен полезен, трябва и да радва окото. Работи по техника, при която в дървото се инкрустира метална нишка. Така украсява ручилото на гайдата, великденските дървени яйца, съдовете, които сякаш разказват историите на майстора, оживяват в ръцете на всеки, който ги докосне или засвири на тях.

„От малък рисувах много, въпреки че спортът ме е оформил като личност и характер, научил ме е на дисциплина, възпитал ме е да разсъждавам спартански и така да живея. Затова и навремето не се записах в разните творчески кръжоци, работех много, рисувах илюстрации за различни вестници, плакати за кино, но никога не съм се връзвал с творчески кръгове. Освен това имам и закалка, свързана с красивото, с изкуството. Баща ми е свирил на кавал, сестра ми е страхотна певица, майка ми е била изкусна тъкачка. Винаги съм бил заобиколен с хора на изкуството и занаятите. От малък, като чуех народна музика, си спирах, слушах и попивах. Докато не се срещнах с народния майстор Димо Султанов в Добрич. Вече сериозно се занимавах с дървоструговане, а рисуването ми даваше афинитет към дърворезбата. В нашия край няма изявени резбари, така че не съм имал нагледен пример. Викам чакай да отида да го видя този майстор. Започнах да му показвам неща, които бях изработил. Поговорихме, разказа ми, че този занаят е тежък занаят, изисква се не само дървоструговане, но и много музикалност. Така неусетно станах част от неговата работилница. Харесваха му нещата, които правех, а и аз докато чиракувах, като си тръгвам, събирам всяка изрезка, паднала от изработването на кавали – той беше изключителен кавалджия. Така криех в джобовете си тези изрезки. Все ми бяха скъсани и вечер, като се приберях, имах един струг и на него си правех мои неща. Не се оплаквах – колкото ме товареше майсторът, аз толкова работех. Това ме свърза и с много музиканти, които пък след това започнаха да ме търсят за работа. Направих си сам гайда, започнах да свиря. Вече сам започнах да питам и да разпитвам за тънкостите в занаята, казвах, че съм ученик на Димо Султанов – някои ме приемаха, други не. Но така съм се учил, малко по малко. Винаги съм имал тази свобода да ходя, където си искам, да мисля за занаята, когато си искам – таланта си го нося с мен.”

 

 Да намериш пътя към себе си и смирено да му се посветиш… 

 

Талантът на Петър е навсякъде в работилницата. Някои свидетелства са прибрани грижливо в долапи, други украсяват лавиците, висят по стените, а много са в чужди ателиета, в други къщи, в изложбени зали, в църкви, пред очи, отворени за красотата.

„Аз съм неизлечимо болен да предавам занаята си. Да показвам сътвореното от моите ръце. Ако имам още един живот, ще си купя фургон и няма да има читалище и село, където да не направя изложба. Работил съм в Индия, Франция, в Унгария. Всеки, който ме пита, ще му кажа. Аз съм български майстор, правя всичко за занаята. Моята болка в момента е, че няма млади хора, които искат да учат. Няма мерак. Ще съм най-щастлив да видя един млад човек да опре любопитно носле на прозореца и дами каже: „Майсторе, искам да се науча и да работя!”. Да го видя, че е обречен на занаята, че го обича повече от мене. За съжаление вече има занаяти, които изчезват, защото няма кой да ги наследи.”

Петър Лазаров работи като дърворезбар в Етнографския комплекс в Златоград. Всеки любопитен може да се спре в малката работилничка с надпис „Дърворезбар”, да поговори с майстора, да послуша песента на гайдата.

Елеонора ГАДЖЕВА

 

(Бр. 10/2012 на „Златоградски вестник”)