+ Златоградските книги – лавица на отличника
Първата книга за 2012 г., в която златоградското присъствие е твърде ярко, е едно твърде луксозно издание, проличаващо си и от цената – 24 лв.
Това е сборник с истории за български майстори в сферата на традиционните занаяти, излизащо с мощната подкрепа на водещи банки и фондации под заглавие „Разказвачи на истории”, чийто автор е Елеонора Гаджева. Както сама казва, работи по нея повече от две години, след като е пропътувала 13 560 км от територията на България, провела е 112 интервюта в 37 населени места, а спътникът й – фотографът Светослав Куцаров, е направил над 3700 снимки. В този сборник три от посочените интервюта са със златоградски майстори от дюкяните на Стария град – с резбаря Петър Лазаров („Дом за лястовици”), с терзийката Здравка Чолакова („Дреха, ушита по сянката”) и с гайтанджията Стефан Аршинев („12 нишки традиция”).
С последния от тях запознахме читателите в миналия брой. Сега ви предлагаме очерка за терзийката в Стария град Здравка Чолакова.
…
Терзийството било силно развито в Златоград и селата наоколо. Славата на златоградските терзии стигала през Беломорската и Тракийската низина, чак до Анадола и Египет, до Абисиния и Триполи.
В стари времена направените в Златоград шаяци били предпочитани за ушиване на военно униформено облекло - три пъти по-здраво от всички останали. Затова Османското интендантство изпратило хора да се запознаят лично с тези знаменити майстори и да заведат няколко изявени терзии и тъкачи да помогнат на занаята в столицата на Империята. Когато дошли в Златоград, височайшите с изненада установили, че най-добрите майстори са жени, а те, както се знае, били закриляни от нормите на шериата. И станало така, че когато златоградските терзийки не отишли в Цариград, със заповед на султана през 1835 г. служители във Видинския военноадминистративен окръг изкупили всичката вълна и я доставили с камилски кервани в Златоградска и Смолянска околия, за да се изтъкат един милион аршина шаяк за военни униформи.
Ако не идваш отминалото, не можеш да преминеш в бъдещето…
Сега, близо 180 години по-късно, в Златоград ме посрещат накипрени бели къщи с кръгли комини и мека родопска есен. А в една от уютните работилнички в етнографския комплекс, Здравка Чолакова и Марина Теритова „рисуват” с гайтани в топли цветове типичните гроздове върху бяла аба. Двете работят в терзийската работилница вече шест години. В началото нямало кой да им покаже тънкостите на занаята, кой да ги научи и затова сами, ден след ден, съшивали гайтаните върху плата. Грешали, разшивали, докато не се получи красива фигура, досущ като излязла под иглата на стар златоградски майстор терзия.
„Камо в селата се носили носии до по-късен период – разказва Здравка, докато отпива от ароматното кафе на занаятчийската уличка. – Терзийството включвало основно изработката на мъжки и женски връхни облекла от аба и шаяк със съшити гайтани. Ризите, долните дрехи и тези за ежедневна употреба се изработвали от жената вкъщи. Гайтаните били за покриване на шевовете, там където се съединявали двете парчета – мястото се покривало с гайтан, за да е красиво. По броя на вълнените гайтани върху мъжката носия можеш да разбереш социалното положение и имотността на човека. Овчарите например не носили обточени с гайтани носии, такива имали само по-заможните хора.”
За да се ушие красива дреха, трябва да се вдене здрав конец
Терзийството било тясно свързано с абаджийството. На много места дори не правели разлика между абаджия и терзия. В Родопите терзиите заедно със своите семейства сами произвеждали абите и шаяците, докато другаде терзиите купували готови платове. Те шиели аби, елеци, антерии, салтамарки, кепета, ямурлуци.
До Освобождението и за кратко след това значителна част от терзиите упражнявали занаята по селата, тъй като повечето от тях били земеделци, а и там повече се носели ушитите от тях дрехи. В градовете постепенно навлизала модата, пренесена от европейските столици. По селата терзиите упражнявали занаята си само след като приключи земеделската работа – от късна есен до началото на пролетта. Щом приберат реколтата и застудее, прегръщали семейството си за сбогом и тръгвали. Слагали торбата на рамо, а в нея терзийските сечива: ножица, ендезе (аршин, метър), напръстник, тачка (въдица) с набодени няколко игли, копчило за правене на телени копчета и сапунче. Обикаляли селата и отсядали в къщите, където ги канели. Терзиите работели с аба и шаяк, изтъкани от стопанката на дома, а като свършат в едната къща, отивали на друго място.
С навлизането на фабриките и машинното производство на вълнени платове, замира и абаджийството като домашно производство, оттам започва да запада и терзийството като занаят.
„Въпреки постепенното изчезване на терзийството, по селата продължили да носят носии, обточени с гайтани, дълго след Освобождението, в някои области и след Втората световна война и до по-късно. А всяко село се различавало по шарките на носията и гайтаните, било като адресна регистрация.” Историите на Здравка и Марина са съшити с такава любов, каквато само две жени, силно прегърнали занаята, могат да вложат.
„В женските носии шарките на чорапите, на престилките, бродериите били почти еднакви за цялото село. И няма как да бъде иначе, защото се правели по седенки, през зимата, когато работата на полето приключи, жените се събирали и започвали да тъкат и шият. Докато шиели, пеели и тъчали, гледали една от друга, говорили си, измисляли нови модели. А цветовете винаги търсели в природата. Тъканите боядисвали с естествени бои. Яркочервено, топложълто, оранжево, наситенозелено. Ако някоя мома се ожени и отиде от едно село в друго, и носията й се променя, все нещо се донажда, притуря се от новото място”. „Затова – категорична е Здравка – не може да се каже тази носия е родопска или тракийска, по-скоро се отличавали по населени места. Това, което знам, е че в родопската носия и обточването й с гайтан във формата на грозд, присъства като елемент, символ на благополучие.”
Да получим днес, трябва тези преди нас да са оставили…
Денят се скрива бавно зад оплетените в зелено върхове, а разговорът ни с двете терзийки не свършва. „Нашата работилница е дарение от терзия, който е работил в нея до 1954 г. Вече няма потомствени терзии, затова сами сме търсели информация, издирвали сме хора, свързани със занаята, питали сме кое как се е шиело и така възраждаме терзийството, бод след бод. Трудно е, когато няма кой да ти покаже. А през последните години хората започнаха да се връщат към старите занаяти, да се интересуват. Затова в момента освен работата по конкретни поръчки възстановяваме и стари носии, изцяло ръчно. Привили сме носия, обточена с 350 метра гайтани. А хубавият гайтан се познава, трябва да не е нито много стегнат, нито много хлабав, да може да се шие. Трябва да е пърлен, да е точно от 12 нишки, да няма изпуснат конец, защото стои рехав. Като видиш една готова дреха, си мислиш, че е лесно да се направи, но за всичко си има майсторлък и ако няма кой да ти покаже, е трудно.”
Навремето, когато терзийството било само мъжки занаят, на терзията не било позволено да докосва жената, та да й взима мерки за дреха, затова терзиите взимали мерките по нейната сянка.
Елеонора ГАДЖЕВА
(Бр. 8/2012 на „Златоградски вестник”)