Първата книга за 2012 г., в която златоградското присъствие е твърде ярко, е едно твърде луксозно издание, проличаващо си и от цената – 24 лв.

Това е сборник с истории за български майстори в сферата на традиционните занаяти, излизащо с мощната подкрепа на водещи банки и фондации под заглавие „Разказвачи на истории”, чийто автор е Елеонора Гаджева. Както сама казва, работи по нея повече от две години, след като е пропътувала 13 560 км от територията на България, провела е 112 интервюта в 37 населени места, а спътникът й – фотографът Светослав Куцаров, е направил над 3700 снимки.

В този сборник три от посочените интервюта са със златоградски майстори от дюкяните на Стария град – с резбаря Петър Лазаров („Дом за лястовици”), с терзийката Здравка Чолакова („Дреха, ушита по сянката”) и с гайтанджията Стефан Аршинев („12 нишки традиция”).

С последния от тях запознаваме читателите си в настоящия брой. ЗВ

 

 

…

Като тънък гайтан се изви калдаръмът и все нагоре обточи белите дувари на златоградските къщи. Подредени и натъкмени като девойки на сгледа.

Промуши се през стройните плетове и подредени дворове и се скри в работилницата на майстора. Затрака гласовито чаркът и начена нова история.

„Занимавам се с гайтанджийство от 30 години – разказва Стефан Аршинев. – Машините са купени от Етъра, Габрово. Първите години работехме надомна работа, после, като направиха работилницата в етнографския комплекс, ги преместихме тук. Сега по цял ден плета гайтани и разказвам на любопитните посетители историята на този занаят. А моята лична история - тя е от 12 нишки, колкото са в един гайтан. С всяка втъкавам и тъга по отиващия си занаят, и радост от добре свършената работа. Така минават дните – колкото са отредени, все е добре.”

Шейсет и три годишният златоградчанин се намести между гайтанджийските чаркове, скръсти ръце и се пренесе в миналото.

Гайтанджийството е донесено от габровци още през ХІХ век. Пътували из Европа, били в Брашов, отишли във Виена, видели техните копринени гайтани и решили и в България да започнат да ги изработват. Проявили типичната габровска находчивост и вместо да купуват скъпите за онова време машини, започнали да влизат в работилниците на тамошните майстори и да искат чарк по чарк с уговорката, че техните били повредени. Носили ги от Виена и ги сглобявали в Габрово. По онова време в България коприната не била популярна, затова започнали да изработват гайтана от вълна. И до днес така е останало – хубав гайтан се прави само от вълна. С усуканите вълнени конци обточвали носии, терлици, вълнени дрехи, по-често мъжките. Преди това гайтаните се правели от жените на ръка, което било много труден и бавен процес.”

 

…Когато следваш нишката,

няма да изгубиш пътя.

 

Началото на механичното плетене на гайтан у нас е през първите десетилетия на ХІХ век, с донесените от габровци виенски чаркове. По-късно много габровски ковачи преустройват работилниците си за производство на чаркове, които продават в гайтанджийските центрове – Карлово, Калофер, Сопот, Златоград. Задвижвани с водна сила в миналото, днес чарковете работят с електричество. Но това е единственото нововъведение в този занаят през последните два века.

Машината в работилницата на майстор Стефан е с 12 шпули, затова и гайтанът, който прави, е от 12 нишки. А броят на нишките може да е от 8 до 22. за два часа в малката му работилница се изработват 60 м гайтан. От 100 кг прежда стават 100 кг гайтани, а един килограм е от 300 м гайтани.

Хубавият гайтан трябва да е нито много стегнат, нито хлабав, за да може да се шие върху абата. Машината трябва да се движи с определена скорост, а това е въпросна навик и на умение.

„След като гайтаните са изплетени, започва същинският майсторлък, уточнява Стефан Аршинев. – Най-напред се пърли гайтанът, за да стане гладък, без власинки. После белият гайтан (такъв е цветът на вълната) се боядисва – наклаждат се огньове, а върху тях врат казани с различни бои. Най-често се боядисват в черно, но могат да бъдат жълти, червени, кафяви. Изпират се и се оставят да съхнат на слънце. Когато накича стената на работилницата с току-що боядисани гайтани, тя се превръща в красива дъга от вълнени нишки. За мен това е отплата за работата – цветовете от планината, намотани в моите гайтани. Вече готовата продукция отива в работилницата на терзиите, за да се подредят гайтаните върху дрехите.”

 

Писана история

с вълнен конец  

 

„Навремето хората, които носили повече гайтани върху дрехите си, били по-заможни. Основната цел на гайтана е да скрие местата, където е зашит платът. Колкото повече и по-красиви са, толкова повече дрехата е неповторима. Чувал съм, че навремето за едно попско расо отивали 200 метра гайтани, защото на всички шевове са се правили по пет реда гайтани. А терзийките в нашия етнографски комплекс са изработвали дреха, покрита с 350 метра гайтани. Неподозирани фигури могат да се правят върху плата и тогава дрехата грейва. Освен красива, обточената с много гайтани дреха била знак за благосъстояние. Тя показвала не само положението на този, който я носи, но и от кое село идва, с какво се занимава. В Златоград заможните хора са били от лекарски фамилии, зъболекари. Имало е и търговци, които пътували и търгували с Гърция, а и отвъд Бяло море. За събор или за празник те винаги обличали най-хубавата дреха, обточена от горе до долу с красиви гайтани. Няма кой да наследи след мен занаята - имам двама сина, но те живеят и работят в чужбина. Няма да се върнат в България, за да правят гайтани.”

Гайтанджийството е тясно свързано с абаджийството и терзийството. В началото се развива в затворения кръг на домашните занаяти – основно жените предели вълната и изработвали гайтаните на ръка.

Първият гайтанджийски чарк у нас е донесен от майстор Станимир, родоначалник на габровския род Станимирови. Пренесъл дребните части цели, а по-големите – на шаблон от оризова хартия.

Елеонора ГАДЖЕВА

 

(Бр. 6/2012 на „Златоградски вестник”)