Пламен ЦВЕТКОВ

 

Санстефанският мирен договор е прелиминарен (предварителен) мирен договор между Русия и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877-1878) г. и урежда, макар и не окончателно, обособяване на Трета българска държава след близо пет века Османско владичество в България. Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил) 1878 г. в Сан Стефано (днес квартал Йешилкьой, част от предградието Бакъркьой, разположено на 10 км от историческия център на Истанбул), от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Сафет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей, от страна на Османската империя.

Преговорите и решенията на Санстефанския договор изострят силно отношенията между Русия и останалите Велики сили. Споровете помежду им намират временно решение през юли 1878 г. с Берлинския договор, който преразглежда условията, договорени в Сан Стефано. Противоречията относно санстефанските клаузи са сред предпоставките за разпадането на Съюза на тримата императори седем години по-късно. След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 г., Османската империя прави неколкократни постъпки към руската страна за примирие, но без успех.

Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като османските пълномощници отхвърлят условието на Русия за създаване на самостоятелно българско княжество в границите на българския етнос, което да е по площ не по-малко от териториите, посочени от Великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 г. Междувременно руските войски разбиват турците при Караагач, превземат незащитения Одрин и напредват към Цариград и Дарданелите. Молбите на Османската империя за помощ от Великобритания и Австро-Унгария срещат отказ от Лондон и Виена. На 23 януари британски бойни кораби получават заповеди да навлязат в Дарданелите, но часове по-късно инструкциите са променени. Единственото, което остава на Османската империя, е да приеме всички искания на Русия. На 31 януари 1878 г. в Одрин е подписано примирие. Първата точка в протокола по примирието гласи: „България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира”. Санстефанският мирен договор среща неодобрението и на съседните на княжество България балкански държави.

 

Сърбия иска Видин и изявява

претенции за Македония

 

Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия насочва стремежите си за териториално разширение на изток към българските земи. По това време сърбите целят да възстановят териториите на „Велика Сърбия“ от времето на Стефан Душан, в която влизат земите на цялата македонска област и градовете Щип, Велес, Горна Джумая, Белоградчик, Кюстендил и други.

 

Румъния също не остава

доволна от договора

 

Обсъждане по тези въпроси между граф Игнатиев и румънският крал Карол I има още през февруари 1878 г. Тогава монархът протестира относно преминаването на Южна Бесарабия в Русия и на Северна Добруджа в Румъния. Така се нарушава целостта на румънския народ, а румънската държава получава чужди земи с чуждо население (Северна Добруджа). По-късно тези несъгласия дават отражение и в Берлинския конгрес.

Гърция също има

териториални недоволства

 

относно включването на Македония и Тракия в българската държава. Санстефанският договор слага край на османското владичество и дава началото на Княжество България. Датата трети март е формализирана от парламента като дата за национален празник на България. След като на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. Великите сили ограничават териториите на българската държава, Санстефанска България се превръща в символ на националното единение и основен национален идеал на българите за години напред. Опитите за постигане на този идеал водят до обединяването на Княжество България с Източна Румелия, Сръбско-българската война през 1885 г., Балканските войни през 1912-1913 г. и участието на България в Първата и Втората световна война. Границите на България съгласно Санстефанския договор се отличават от тези на двете български автономни области, предвидени от Великите сили на Цариградската конференция от 1876 г. Според договора бъдещото българско княжество получава значителна част от Егейска Македония, но губи Нишко и Северна Добруджа. Така започналото разделяне на земите, международно признати за български от Цариградската конференция, продължава с даването на нови части от Поморавието и Добруджа на други балкански страни с Берлинския договор.

Предаването от страна на Русия на Северна Добруджа на Румъния предизвиква протести на местното българско население, което в свой апел до руския император отбелязва, че с този акт се създават предпоставки за бъдещи българо-румънски раздори. С него се появява т. нар. „добруджански въпрос” в българския национален въпрос. Придобиването на територии по десния бряг на Дунав от Румъния е една от предпоставките за бъдещите ѝ стремежи към Южна Добруджа. Замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа не е приета добре и от част от румънската общественост, поради заложените в анексията бъдещи конфликти с България.

 

(Бр. 6/2012 на „Златоградски вестник”)