…Споделя, че знае четри писма, т.е. владее писмено четири езика: гръцки, турски, арабски и български. Изписва думи на арабски. Говори с уважение за българските си учители. Спомня си как е четял от читанката, като го карал учителят. Разговорът се обръща на религиозна тема. Споменавам думата “кауре” за християните, а той ми се скарва да викам “християне”, защото те си “вярват в Христоза, пък кауринан, нва йе диньсизин”, т. е. неверник. Така тука получих един чудесен урок по религиозна веротърпимост, която дори в Родопите много мюсюлмани не спазват, наричайки християните “кауре”. Но това е обичайно за България. Та наскоро дори един министър от турски произход, избран от квотата на ДПС, бе нарекъл подчинените си в министерството българи “гяури”. А я да си представим съвсем хипотетично един министър, представител на несъществуващото вече компактно българско малцинство в Турция, изтребено зверски през 1913 г., (ако беше оцеляло то де), да има наглостта да обиди по подобен начин правоверното турско мнозинство, което е с дълбоки демократични традиции. Как ли би реагирало това общество? 

По повод религиозните различия и веротърпимостта събеседникът ми  философски споделя, че “Аминен е сякуму йенно”, т.е. пред смъртта всички сме равни. Много неща научих от тоя 75-годишен съсухрен исьоренски старец, неща, които не чух никъде другаде из околните българоезични села. Но за исьоренци с уважение говорят и самите гърци.

Отделих малко време и за посещение при един известен угурлиец, преселил се в село в полите на планината, по стария път между Ксанти и Гюмюрджина. Открих го в едно крайпътно заведение, наподобяващо кръчма, в компанията на негов земляк от с. Синиково. Стените на помещението бяха изпъстрени със снимки, свидетелства за ловни подвизи на угурлийските ловци, преселили се тук. Те често ходели да ловуват нагоре (разбирай най-често в землището на напуснатото вече старо село Угурли). Навярно ходят натам и за да се разтъжат с напуснатото родно място, към което спомените ги дърпат. А иначе тая притегателна сила не важала за техните деца, които не са свързани пряко със селото. Пък тоя угурлиец более за родното си село, въпреки че безвъзвратно го е загубил. Говори с такава любов за него. Както споделя, самият живот ги е накарал да се изселят. Или по-точно стремежът към по-добър живот в борбата за оцеляване ги е подтикнал да се пръснат из различни села в полските райони на Ксантийско, та чак и в Турция. На угурлийци преди им трябвали три дена, за да отидат на пазар в Ксанти: един ден за отиване с муле, един ден за пазаруване и един ден за връщане. Отделно всеки болен, всяка родилка е трябвало да се носят на ръце до асфалтовия път Ксанти – Гюмюрджина, близо 20 км нагоре.Землякът, висок, суховат планинец със скулесто лице и добродушна усмивка, който е родом от Синиково, веднага се сети за бешкарите и бешкарското гробйе в района на родното му село. Бе запаметил от възрастните си роднини споменът за бешкарите като кукери, които обикаляли селата около Касъм (Димитровден) да събират храна от всяка посетена къща. Веднъж се сбили две такива групи, та имало и жертви, които погребали в това бешкарско гробйе.

Тези данни е публикувал и патриарх Кирил в книгата си “Българомохамедански селища в Южни Родопи” (С., 1960: 56), като обяснява, че игрите са се провеждали “възподзима”, т.е. през есента, във връзка с приключване на активната селскостопанска дейност. И една интересна мисъл сподели землякът, останала от бащата на баща му, т. е. от “авелзаманску вряме”: “Гърците викот: “Рабати да ядеш и кради да имаш”. Тая житейска мъдрост той представи не толкова като свое верую в живота, а като начин на мислене, присъщ на един народ, въздигнал се икономически много над своите съседи. Но на всеки обикновен планинец е ясно, че с честен труд човек не може да забогатее, а просто оцелява в трудна борба за хляба. От него научихме и че новият път от българската граница ще минава през Синиково, където ще има тунел, и ще се спусне по течението на менковската река, до свързването му със стария път от Ксанти до Гюмюрджина. Каза, че вече се работи в Синиково по новото трасе. Но човек като чуе за гръцки тунели и нови трасета, знае че това е дълга работа, проточена във времето. А ние, припряните българи, все бързаме.Скоро стигаме Ксанти. Напускаме града и се отправяме на юг, към магистралата за Гюмюрджина. Не след дълго слизам и питам на един от официалните езици в Западна Тракия: “Афедерсънъс, бензин вар?” (Извинете, бензин има ли?). “Имаме, имаме, давайте арабъта” - е отговорът на човек на средна възраст, нисък, възпълен, небрежно облечен, небръснат – същински Жан Габен. Питам го какви са, та работят в неделя сутрин, а той ми отговаря закачливо: “Българи сме”. Питам за гърците, а той отговаря: “Те почиват”. “Ам оти?” – питам го аз, а той простичко отговаря: “Оть са са умурили”. На въпроса ми: “Откъде сте?”, отговаря уклончиво: “Ут тука сме”. Питам го иска ли да позная откъде е, като го карам да ми изговори на роден диалект думи “път” и “къща”, а той ги изговаря като мен. Казвам му, че е или от Мемково, Луджата, а той изброява останалите ъкавски села в Ксантийско. Мислено благодаря на съдбата, че попадам на такъв екземпляр в края на обиколката си. Охотно ми обяснява в кои околни полски села са се преселили българоезични мюсюлмани и от кои родопски села са те. Споделя, че е труден животът им там, особено след присъединяване на Гърция към зоната на еврото. При тая промяна, който е имал три евро, му е останало едно. И заключи: “Ше дойде време да плачите за левчето, ей”. И много други истини ми наговори той, но времето ни притискаше.Наслаждаваме се на гледката от двете страни на магистралата. На юг се вижда Бору гьол (Бистонското езеро), а на север се извисяват най-южните върхове на Родопите. Така пътуващите могат да се насладят на гледката към връх Вейката (1463 м.), част от високите ридове, наречени Гюмюрджински Карлък, с по-ново българско име Гюмюрджински снежник. И от българска страна, в община Кирково, върхът се е извисил нагоре, разперил стръмни гористи поли чак до поречието на кирковската река, но от юг, от ниското поле, се възземват стръмнини, на много места обезлесени и олисяли до чукар. Остане ли на северозапад високият планински рид, вече е сигурно, че се наближава Гюмюрджина (дн. Комотини). На отбивката от магистралата се спускаме и се отправяме към града.

По едно време чухме да свири клаксон. Обърнахме се и видяхме в отсрещното платно полицейска кола, а от кабината й шофьорът ни махаше да идем при него. Веднага тръгнах да видя какво иска. Наближих и му викам: “Кина бря аратьликь?”, а той ми подава две найлонови торби, като във всяка от тях имаше по една “зазноена” бутилка студена минерална вода от 1,5 л., по едно нес кафе фрапе и някаква вафла. Веднага започнах да го питам с какво да му върна жеста, а той вика: “Ше ма черпиш кавя, ага дойдам в Деридере”. На въпроса ми откъде е, отговори, че е от Ксанти. Каза едно “Айде” и замина. Родопчанинът си е родопчанин. Винаги в труден момент ще ти се притече на помощ, особено ако си земляк, че и с развалена кола.След малко се отправяме по обиколен път до морския бряг. Той преминава от източната страна на маронската планина и после продължава на изток, към Дедеагач, по морския бряг. Решаваме да се изкъпем. Тук морското дъно още от началото на водата е осеяно с едри и дребни, разноцветни обли камъни. Срещу нас отсреща, в далечината, се е изправил остров Самотраки, зеленосинкав, сякаш сливащ се с морето. Излизането от Александруполис изисква доста време, а пък включването в новата магистрала се проточва сякаш цяла вечност. Толкова голяма обиколка се прави за включване в посока към България.

И сега, по тъмно, големият поток коли се отделя за турската граница при Фере и особено при Орестяс, от където се отива към Одрин. Тук-там отблясват табели с интересни селищни имена: Мандра, Карнуфуля, Мавроклиси. След отклонението за Одрин пътуването вече става по-спокойно. От турската страна на границата е по-тъмно, но Одрин с осветените минарета на Султан Селим джамия не може да не се забележи. Към 23 ч. сме на българската граница.  Потегляме към Свиленград, където спираме на една крайпътна бензиностанция да си налеем вода. Препращат ни към стара тоалетна на някакво крайпътно заведение за хранене, бивш ресторант от социалистическо време, сякаш за да ни върнат в родната действителност.

КРАЙ

(Бр. 23/2011 на „Златоградски вестник”)