+ Благодарствено слово на писателя Никола Радев при връчването на литературната награда „Станислав Сивриев” в Златоград 

 

 

Оказана ми е висока чест - да получа Националната литературна награда на името на писателя Станислав Сивриев, която се връчва за първи път. Сега Станислав Сивриев щеше да навърши 87 – отиде си преди 22 години - на 64. Останаха книгите, които не овехтяват и

в които прозря, че светът е стар и, както сам казваше - собствената биография е нещо, което не ни принадлежи, защото други определят нейната стойност. Затова и разглеждаше пребогатите си прежи­велици откъм веселата им страна - знаеше, че хората тайно нена­виждат праведниците. Той беше писател, който живя без да се ико­номисва; който имаше усещането за удоволствие от писането дори и тогава, когато му причиняваха страдания и му изритваха писалката от ръ­ката.

Посредствените не го обичаха - заради яркия му талант. И си отмъщаваха, като му определяха малки тиражи и премълчаване. Тога­вашните критици не го виждаха в поредния протоколен списък на "заслужилите" и редовно го включваха в категорията "и други". Те уж се насилваха, а все не можеха да определят жанрово прозаик ли е той или публицист. Забравяйки, че най-добрата литература е тази, в която се губи усещането за литература и писаното слово се изравнява с живата реч... Не му простиха, че преди повече от 30 години той нарече "априлското поколение" „Първоаприлско” и докато автори "втора ръка" биваха обявявани за живи класици и за тях се разсипваше пудра по страниците на печата, той запази самообладание и си свърши работата  - зад гърба си остави златни книги: "Хората са навсякъде", "Завръщане след бягство", "Върти се, върти се", ”Фронтова дреб", "Като печелим какво губим", "Ръже­но кафе", "Искри от искри". В тези книги се избистря народният живот с преданията и борбите, с миналото и настоящето. Изстрадва се духовна тирания и проблясва самосъзнанието, за да я отхвърли.

 

Станислав Сивриев беше мъдрец - прозря първата цел на лъжата: да мине за истина. Знаеше, че най-тежкото посегателство върху човека е да му внушиш чувство за вина; че съчетанието на власто­любив и власт е фатално; че понякога предателството може да бъде и на почит. Toй маркира безпогрешно чертите на своето време: феминизирането на мъжете, лекомисления туризъм, обедняването на човека сред многото вещи, инфлацията на личността, тъгата на мислещия човек... Срещнах Станислав Сивриев преди 49 години - той беше на 38, аз - на 22. И оттогава не съм се разделял с него. Това е моят голям късмет, моят шанс! Сближи ни времето, прекарано заедно, писмата, които си пишехме, житейските и творчески уроци, които получих от него - бях като попивателна, както и всичко онова, което се претърколи през дните ни. Това творческо приятелство е едно от големите постижения в моя живот.

Похвално е решението на община Златоград, на общин­ския съвет и на Съюза на българските писатели, да учредят тази национална награда - още веднъж да напомнят на днешното и утреш­ното поколение, че зрелостта на българското общество се измер­ва по опазената памет и по почитта, която отдава на своите до­стойни синове.Благодаря и на журито, на всички ония, които са замесени в присъждането за първи път на тази награда. Справедливостта на всяка награда е спорна, винаги има пренебрегнати и ощетени. Но сега се случи аз да бъда щастливецът. Благодаря и на вас, присъстващите в тази зала, земляците на Станислав Сивриев, синове и дъщери на Златоградския край и на Родопа, където се е родил и откъдето е тръгнал към големия свят забележителният български писател Станислав Сивриев!