+ Навършиха се 90 години от смъртта на Иван Вазов

На 22 септември 1921 г., около обяд в дома си издъхва народният поет Иван Вазов. На 24-ти следобяд тленните му останки, придружавани от представители на властите, близките на покойника и българските писатели, са пренесени в катедралната църква “Света Неделя”, където престояват до 28 септември за всенародно поклонение.Ето как са описани тези скръбни дни, в които народът ни сякаш осиротява:  „Смъртните останки бяха предмет на трогателно преклонение от страна на цялото жителство в столицата. През всичките часове на деня черквата беше пълна с българи и чужденци, със старци и невръстни деца, с хора от различни състояния и положения, дошли за сетен път да видят този, който беше тяхната българска гордост. Пред ковчега, до който всеки искаше да допре ръка, можеха да се наблюдават сцени за признателността на българина, която храни той към своя велик поет. Учителите бързаха да доведат своите ученици, майките – децата си. Поклонниците биваха особно много сутрин, по обед, вечерта след шест часа, когато чиновници и работници можеха да разполагат свободно с времето си. До деня на опелото не само ковчега и пиедестала, но и потона около него се покриха с цяла планина цветя…

”На 28 септември в два следобед се извършва опелото, а след това траурни речи произнасят министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски и проф. Михаил Арнаудов. След церемонията в църквата едно безкрайно сякаш шествие потегля към градинката пред олтара на черквата “Света София”, където ще бъде погребан Иван Вазов.„От високо, улиците, поради отворените чадъри и траурните знамена на македонските, тракийските и добруджанските благотворителни братства, изглеждаха като покрити с черна траурна маса и усилваха тъжното впечатление от пирамидите и димящите тамян кандилници, поставени предимно по кръстопътищата. Тротоарите бяха натъпкани с народ. Прозорци, балкони, покриви – също. Цялото шествие не можеше да се обхване от погледа. През всичкото време музиките свиреха траурни маршове, а камбаните на софийските черкви бияха и разнисаха далеч скръбта на българския народ.Когато началото на шествието стигна до гроба, краят му се губеше още към улица Витошка”.Днес, 90 години по-късно, едва ли можем да си представим и възкресим безмерната някогашна скръб по своя национален поет и писател, но е достатъчно да си припомним наум или на глас редове от безсмъртните стихотворения на Иван Вазов, да поставим цвете на гроба му в деня на поклонението, за да потвърдим не само духовното си достойнство като народ, но и да се преклоним пред величавия свят на Вазовото слово, неразделна част от който си оставаме и досега.

Мирела Иванова

(Бр. 18/2011 на „Златоградски вестник”)