Наскоро с група приятели решихме да обходим съседните нам села отвъд границата. На новото КПП духът на обединена Европа стопи студената завеса и това, което войните за национално обединение не успяха,  вече е факт: свободно движение на хората от двете страни на границата.

Първата ни спирка беше до скалата с изображението на бог Митра. Снимахме го, пихме вода от аязмото до него и тръгнахме към Баните. Тук спряхме до текето, на вратата на  което е изписана 1665. Вътре са трите гроба на т. н. евлии /мюсюлмански светци/. Едно странно съчетание на алевитски /шиитски/ традиции със сунитски ислям. Или по-скоро една исконно българска толерантност към другия, към различния.

Продължихме по пътя за Мемково, то ни посреща огряно от слънце, с китни къщици, като че ли влизаме в стар златоградски квартал. Пътят за Джуванци е черен, но проходим и достатъчно широк. Върви покрай Мемковската река и завършва при самото село. По средата на пътя между двете села, над реката, има стар каменен  мост с три свода. Голямото наводнение от преди години само леко е обрушило крайния свод, но мостът си стои все така импозантен и красив. Местните хора го наричат ,,Сармашик кюприя”. Казват, че оттук е вървял стария път за Синиково. Разгледахме таверната на Джамил. Това е по-скоро един мини етнографски комплекс. Старата махала Лъгът е подновена и приспособена, като е запазил всичко старинно родопско. Мемковската река тук прави един завой. „Комлексът” наподобява хълма Царевец. В далечината на юг се мержелее височината Бургаза, а по-напред се виждат няколко къщи от селцето Коручовци. Според някои сведения златоградския род Коручеви води началото си оттук.

Малко по на североизток се възвишава Момин камък, за който също има много легенди. Според една от тях тук има следи от коня на Крали Марко. Може би е случайно, но намиращите се недалеч от тук ливади носят името Маркови поляни, които са на територията на България. Друга легенда казва, че тук са намерили смъртта си местни девойки, които не желаели да се потурчат и скочили от отвесните скали…

Местните хора казват, че районът постоянно се обикаля от туристи и иманяри. Тук има следи и от зидове, може би е било крепост в миналото.

Малко преди Джуванци започва един черен път и завършва до малка сграда, наричана от местните хора  тюльбе. До него има огромен заоблен камък с диаметър около 10 м, висящ във въздуха и стоящ само на една малка основа от около 1м. Това за местните е свято място. В миналото тук живял някакъв светец, но името му не са запомнили. Дори и в наши дни на това място идват хора от околните села, палят свещи и се молят, като на излизане не обръщат гръб, а излизат на заден ход през малката вратичка. На връщане си вземат малко късче от скалата. Вярват, че това камъче  пази носещия го от нещастия. Както на много места из Родопите и тук я има тази приемственост, идваща още от траките – обожествяване на скални образувания, минало през християнските скални обители и достигнала до наши дни като мюсюлмански тюльбета.

Самото име на селото – Джуванци, е много интересно. Може би идва от латинското Джовани, в превод на български Йоан, по-късно Иван. Може да е останало от латинските кръстоносни походи, когато някъде тук в района намира смъртта си латинския предводител Бонифаций Монфератски...

В селото любезно ни посреща един местен жител - бай Джамил Хусков.Впечатлява ни неговия родопски български говор. Самият той казва, че джуванския говор е най близък до златоградския. Изброява ни местностите около селото: Равнища, Градище, Жещель, Рахурът, Ленища, Каурско гробе, Иваново, Ангеловото и др.

Местности с подобни имена има и в Златоградско. Джамил вади една свирчица  и оглася околността със стари и забравени родопски мелодии.

Казваме на хората тук, че на другия ден има курбан в нашето село Кушла. Обещават да дойдат и на другия ден в Кушла бе един не просто общоселски курбан, а един народен празник. Приждаха хора от близки и по-далечни села, не липсваха и гости от Гърция. Беше мила картина да гледа човек как се прегръщат близки, познати и роднини от двете страни на границата. Хората бяха оставили ежедневната си работа и бяха дошли на един по-човешки народен празник, едно чисто народно събитие, без костюмирани особи и модерни западни коли, произнасящи речи по протокол и предварителни сценарии.

Една изява на българския дух, който намира сили и се самоорганизира за провеждане на тези стари обичаи, водещи началото си от стари български времена.

Розалин Хаджиев

(Бр. 10/2011 на „Златоградски вестник”)