…Изведнъж от нищото изскача мотор. Водачът му заинтригуван спира до нас. Оказва се, че е от една от близките махали – Портокова махала. Обяснява ни, че няма смисъл да ходим по махалите. Вече никой не живее там. Всички са в Коюнкьой, в Ксанти и в други околни села. Той е вече пенсионер, но е ходил до махалата си, за да си набере чушки от градината. Какво е накарало тоя родопчанин да бие път и да хаби резервоар бензин за половин торба чушки в тоя чукар, ако не силната връзка с родното място? Говори с особено чувство за всичко наоколо. Слязъл е да живее  долу, но част от него е останала горе. Кожата на лицето му е набръчкана и изпечена, та е приела един характерен за работните планинци загар. Някак между другото казва, че има седем деца и всички без най-малкото са задомени. Но младите вече говорят повече на турски. За тях тая махала в чукара няма оная вълшебна привлекателност.

Вслушваме се в съвета на събеседника ни да идем в старото село Отманери, до което се отива по лявата отбивка на разклона при кошарата. Горе имало старци, кафене, джамия. Щели сме да намерим добри събеседници. А после той ни кани в кафенетата на Коюнкьой, които били пълни с помаци. На забележката ми, че те всички долу говорят пред чужди хора на турски, той разбиращо клати глава. Наклонът става по-полегат и след няколко завоя се изкачваме на било, от което се вижда селото на един отсрещен рид. Накрая сме в митичното село. Има и запустели къщи, но се срещат и подновени. Хора не се мяркат. Стигаме на центъра по един сокак между дворчета с плетени огради. Преобладаващият цвят тук е зелено. На центъра джамията е затворена. Помещаващото се в новоизмазана едноетажна сграда кафене – също. Скоро към нас приближава слаб човек на средна възраст с тояга в ръка и преметната през рамо шарена торба. Оказва се, че примитивната кошара долу е негова. И неговото семейство е в Коюнкьой, но той се занимава с овчарство. Разказва, че до 70-те години на ХХ в. все още отманерци са били тука, но сега идват само когато са “айляк”, да преспят и пак слизат надолу. Бил е зидар, но се оплаква че не му плащали на време и се отказал заради многото вересии, бавени с години, и то не от гърците, а от неговите земляци. И той като овцевъд е в такт с модните тенденции тука: овчарите му са от България (Стара Загора). Предполага, че са цигани, но им търпи прищявките. Отначало искал да включи в заплатата и храната, но те поискали да вземат всичките пари и с тях да си купуват храна. Добре, но сега им идвало терсене от високите гръцки цени. Говорим за селото, за поминъка му.

Отманерци се преселили заради липса на хубав път и на електричество главно. Всеки болен и всяка родилка са ги носили на носилка до долу. А понякога тука и сняг хващало. Миграцията е убила това хубаво селце, което има даденост и за курортно място. Но кой да се катери по чукарите, като е дошъл в Гърция заради морето? В далечината, на северозапад, се виждат къщи и събеседникът ми обяснява, че те са на махала на с. Мустафчево. Черният път продължавал чак до с. Кетенлик, ама кой да си троши колата по него? Забелязвам родопската тъкана торба през рамото му и питам не са ли пробвали да продават тъкани изделия. Но, казва, станове вече няма, както и жени, които да могат да работят на тях. Сякаш всичко е загубено, но шарената торба с ярки цветове, цъфнала на рамото му, май го опровергава. Дано на някой предприемчив местен родопчанин му хрумне да прави бизнес от изгубващото се вече народно изкуство, та да се съхранят поне частици от местните народни традиции. Скоро чуваме странен моторен шум и миг преди да започнем голямото спускане надолу по канарите, от близкия завой изскачат десетина мотора, яхнати от млади момчета. А гледката отгоре наистина е вълшебна. Каменистото дере се вие като змия надолу сред околните скали, осеяни с инатливи трънаци, устояващи на студ и пек.

В почти всяко село по пътя има българоезични родопчани, които обичайно пред непознати общуват на турски. Искаме да идем до Караулан. В едно от селата откриваме група млади мъже на ленива обедна приказка, наобиколили празни маси на затворено заведение. Говорят само на турски. Всичките ми опити да ги заговоря на български се оказват напразни. Питат ме на турски злато ли ще търся, та се интересувам от Караулан. Накрая попадам на болен старец, преселник от централната махала на Караулан – Хан махле. Казва ми, че няма село Караулан, а множество махали с различни имена в тоя район, като изброява някои: Хан махле, Солуджа дере, Караджалар, Али кехая, Исеин гидик, Боклуджа и др. Най-голямата е Хан махле. Според събеседника ми карауланци са слезли в полските села през 80-те години на миналия век, когато местните турци масово се изселвали в Турция. Отказва ни от ходене до тия махали, заради лошия черен път и липсата на хора там. Всичко е слязло в полето, за да търси по-добър живот, но в полето тези българоезични родопчани заговарят на турски, а децата им въобще забравят своя роден говор. Съвсем близо е времето, когато от българския език тук и следа няма да има. Събеседникът ми решава да ме заведе при друг преселник от карауланските колибаци, живеещ наблизо. Завежда ме до къщата, повиква стопанина и ме оставя при него. Събеседникът ми е възрастен и болен, но има син, който притежава верига магазини в селата по протежение на стария път Ксанти – Гюмюрджина. Гордее се с него, но с болка споделя, че младите не знаят родния си език, не се интересуват от произхода, обичаите и езика на техните деди. Но явно знаенето на турски език и наличието на сносно препитание ги удовлетворява. Така това поколение се превръща в един мост, по който неговите потомци ще се превърнат вече в местни мюсюлмани, знаещи добре турски и гръцки, но не и езика на дедите си.

Споделя че са хаджии с бабата, но младите сега не влизат в джамията, което го притеснява. Но се съгласява, че в ежедневната борба за насъщния днешният човек няма време да се отдаде на усамотение и религиозно самовглъбение. Всичко е тичане и голям “изеть”. А иначе къщите на нашите хора са големи, по на три етажа, с множество балкони, но всеки собственик си знае какво му е коствало построяването на една такава къща. Не че отсам границата къщите не са същите. Въпросът е дали има смисъл от такива палати, като животът се променя с главоломна бързина. Колко такива паметници остави миграцията из нашите села. А дори и да обитаваш такава къща горе, на баира, ако почти цяла година работиш къртовски труд по чужбина, колко време ти остава да се наслаждаваш на собствеността си, разнебитен от тежкия труд и т.н. А не се знае децата ти ще поискат ли да прекарат живота си там. Накрая старецът ме изпраща, като ме кани пак да го посетя. Напътва ме и кого да търся в другите села.

(Бр. 8/2011 на „Златоградски вестник”)