Не само затова, че започна работа с избора на председател, който веднага принципно разцепи общинските съветници на два лагера и още на първото „неритуално” заседание бе призован да подаде оставка по „етични и морални” причини.

Не и затова, че веднага стана ясно намерението на „едните” да покажат „кои сме ние” и да работят силово, унижавайки с всеки акт „другите”.

Макар и влезнали като представители на три партии, всъщност се оказа, че това са две групи, които ще играят на „мнозинство” и малцинство”, а бившият кмет Младен Чаушев доказа на практика своята зависимост и финансова обвързаност, превръщайки групата си в слугински придатък на „сидеровци”.

Упивайки се от „мускулите” на единайсетте си гласа, те ни паказаха, че няма да има никаква церемониалност при овладяването на платените постове в ОбС, забравяйки, че дори във върховния политически орган, какъвто е българското Народно събрание, ако председателят е от мнозинството, заместникът е непременно от опозицията – такива са правилата на демократичната „игра”, като знак за единодействие в работата. Или поне на желание за такова. При нашите домошари – не, първо Чингаров, после Джангалов, след това и другите поред. Те пари са харчили, имат да връщат много и ще ги изкарват от нас. Затова така ще бъде и при избора на постоянните комисии – нали председателите вземат половин заплата повече от останалите! Знак за същото ще бъде и какви заплати си гласуват по-късно „новите”. Това предстои да проследим.

Но сега те бързат да работят и се избират по стария Правилник на ОбС – порочен в основата си, служил единствено да пълни джобовете на предишните общинари, където напълно излишната платена синекура, наречена „зам.-председател на ОбС”, бе въведена в последната година от председателството на Спаска Гочева, за да се намърдат някак балансите сред лапачите тогава...

Четирима от тези „предишни” обаче, сега ръководят „новия” ОбС и едва ли можем да очакваме нещо принципно ново в работата им – председателят Чингаров не е и мечтал за толкова твърдо ядро, което да го крепи; зависимият Чаушев, с неговите подписани договори за близо 5 млн. лв. с едно пословично корумпирано лице; плащащият нашироко Сидеров, който току подвиква към своите девойки да внимават как гласуват и дори им е определил знак, който трябвало да вижда в бюлетините; и накрая - сребролюбивата Кръстева, която не може да види себе си някъде, освен непременно сред диктуващите положението. Това са и хората, безнадеждно торпилирали оползотворяването на топлата вода – било чрез фалшифицирани решения или некоректни договори, било чрез нагло лобиране за определени фирми, за да се стопира всичко в безкрайни съдебни процедури. Това са и хората, които се подиграваха с гражданската енергия, като отхвърляха всеки път идеята за зелен градски парк, за да си поделят казармения терен и го застрояват с безсмислията си, за да лапат комисиони.  

Всъщност - това е положението, биха казали мнозина, изразявайки нескрито презрение към онези, които по време на изборите приеха „трийсетте сребърника” и гласуваха за посочения им номер в бюлетината.

Но: „Знаеш ли ти кои сме? – писаха някога Ботев и Каравелов. – Ние сме си ние, ние сме за оплакване, ние сме за презиране, ние сме за тояга, ние сме за смях. Малко ни са били турците. Циганите заслужават повече любов и повече съчувствие, нежели ние!”

В следващите месеци обаче, проследявайки резултата от „избора” си, включително и чрез вестника, самите те биха се изпълнили със самопрезрение. Останалите бихме търсили вината и в МВР, които търпеливо слушаха из цялата община за купуването на гласове – с конкретни факти и конкретни лица, но се размърдаха едва за втория тур, защото всичко в страната прекипя и получиха нареждане да действат от самия си министър. Само че за общински съветници няма втори тур, господа полицаи! А видя се, че притискането по списък на двайсетината лица, ангажирани да плащат на мъртви души, даде резултат - любимият кмет и съратник на Сидеров не беше избран, независимо от неговите бодряшки уверения и сигурност в обратното.

Един случай всъщност стана симптоматичен – в Старцево техническа грешка беше приписала стотина гласа на съседна по ред партия в таблицата. Знаейки точно на колко лица в селото е било платено, един въодушевен щаб, оплакал се междувременно от преследване на мутри, веднага си потърси гласовете, като заплаши с прокуратура, съд, полиция, европейска комисия... И гласовете им бяха върнати, неправдата – заличена. Сега проблемът ще е да се върнат около половин милион лева на кредиторите, разбирай – мутрите, от които се оплакваме. Разбира се, разчита се на бюджетните пари, записани в договорите за разкопаните тротоари из целия град, на дуварите из деретата, дето трябва да се вдигат, на планираната за застрояване казарма. Преди това обаче договорчетата трябва да се проверят. Както и некачеството на изпълненото досега.

За което едва ли ще са нужни единайсет гласа!

(Бр. 20/2007 на „Златоградски вестник”)