+ Отказът да практикуваме правата си ни лишава от собствено достойноство на граждани

22 септември – денят, в който България окончателно се откъсва от орбитата на Османската империя, обявен от Народното събрание за официален празник на страната, за пореден път бе бойкотиран от златоградските общински съветници. За пореден, защото и миналата година, когато се откриваше паметникът в центъра на града, повечето от тях отказаха да присъстват, като преди това в ОбС правиха всичко възможно той да не бъде изграден.

Никой от тях и сега не присъства на предварително обявения ритуал пред местния символ на българския суверенитет, където са изписани имената на златоградчани, заплатили с живота си своето непокорство пред турския ярем преди повече от 80 години. Кметът на общината остана сам при полагането на цветя пред Паметника на независимостта в Златоград, заедно с госта си от областната управа в Смолян, нямаше и слово за нашия принос за освобождението на Родопите.

На същата „самотност” бе обречена и популярната певица Николина Чакърдъкова, която при концерта си на открито по-късно през деня каза по микрофона, че нейната трупа е по-многобройна от присъстващите местни златоградчани.

На следващия ден, когато на площада бяха танцовите и вокални изпълнения на творци от Смолян, Старцево, Златоград и чак от Поморие, нямаше нито един съветник, нямаше даже кмет или чиновник, който да каже две думи за празненството или най-малкото да поздрави присъстващите с националния празник.

И тогава естествено идват въпросите: за какво се обявява всичко това, след като общината не си е мръднала пръста да направи една проста организация, състояща се в информирането на населението за тези дни!

Не можа ли да се поучи поне от съседната община Неделино, където плакати, листовки, брошури и пр. материали отвсякъде призовават хората към празненство? Нищо такова нямаше в Златоград и народа с право недоволства, че няма информация за събитията в града, които са предвидени и предстоят.

След многобройните посещения в съседно Хрисуполи пък, включително и за техните местни празници, не можаха ли да се поучат нашите общинари, да не говорим за кмета, че трябва на този огромен площад да се подреждат столове, а не да окапват прави хората с часове!

И накрая – за какво му е на кмета тази огромна чиновническа армия, пред която е застанал, след като не може за пет пари работа да свърши по време именно на такива празнични дни? И за какво ни е на всички нас, местните данъкоплатци, да издържаме такава многобройна армия чиновническа и такива съветници, яко платени с тлъсти заплати - пак от нашите джобове, след като не могат, или не искат, един национален празник да почетат както трябва!

Сега, пред изборите за нов общински съвет, тези въпроси трябва все повече да си ги задаваме, защото са същностни за една бъдеща общинска реформа – ще можем ли да се организираме в едно общество от хора, отказали се от егоизма си, от личностните си прищевки и алчност и да се обединим зад виждането за общината като един съюз на събудени вече хора, като тяхно общо съгласие за „един нравствен хор”, по думите на К. Аксаков. Защото обратното е общата ни безотговорност да бъдем граждани, податливи на мутризация и обществена корупция, на каквато сме неми свидетели, макар и във висша степен потърпевши, вече втори мандат.

В края на краищата, именно тази податливост, както и отвратителния мързел да практикуваме правата си, ни лишава от собствено достойнство и прави все по-реална заплахата отново да ни управляват известни на всички ни индивиди. Които превърнаха в личен бизнес обществени постове, призвани иначе по закон да гледат с две очи към обществените интереси и блага.

(Бр. 17/2007 на „Златоградски вестник”)